Читать «Щиглецът» онлайн - страница 561

Така или иначе — независимо дали щеше да се повтори или не — това беше дар за мен; и ако тя имаше право на едно-единствено посещение, ако само то й бе позволено, тя си беше запазила това право за действително важен момент. Защото, съвсем неочаквано, тя се появи. Стоях пред някакво огледало и се взирах в отразената стая зад гърба си, с интериор, който много ми напомняше на магазина на Хоуби, или беше по-скоро една по-просторна негова версия с излъчване на вечност; кафяви стени, лъскави като тялото на музикален инструмент, и един отворен прозорец, който ми приличаше на изход към някаква много по-голяма, озарена от слънчева светлина сцена. Пространството, което виждах в рамката зад себе си, беше не толкова пространство в традиционния смисъл на думата, колкото съвършено композирана хармония, една по-просторна, по-истинска на вид реалност, обгърната от дълбоко мълчание, отвъд всякакво слово и звук; там всичко бе яснота и покой, и същевременно, като във въртян назад филм, човек можеше да си представи как на такова място разлятото мляко се връща обратно в каната, скачащата котка полита обратно и се отпуска спокойно на масата, крайпътна спирка на място, където времето не съществува, или по-скоро съществува, движейки се във всички посоки, всички събития и движения се случват едновременно.

А после аз отклоних поглед за миг и когато погледнах отново, видях отражението й зад себе си, в огледалото. Гласът ми изневери. По някакъв начин разбирах, че нямам право да се обръщам — това беше в разрез с правилата, каквито и да бяха правилата на това място — но ние можехме да се видим един друг, очите ни можеха да се срещнат в огледалото, и нейната радост, задето ме виждаше, беше не по-малка от моята, че виждам нея. Беше самата тя. Въплътено присъствие. В присъствието й имаше духовна реалност, дълбочина, послание. Тя се намираше между мен и мястото, откъдето бе дошла, каквото и да бе то, каквато и да бе страната отвъд. И всичко се въртеше около момента, в който очите ни се срещнаха, изненадата, развеселения поглед на красивите й сини очи с тъмни кръгове около ирисите, светлосини очи, изпълнени със светлина: здравей! Обич, прозрение, тъга, закачлива усмивка. В образа имаше движение и покой, покой и промяна — целият заряд и вълшебство на картина от велик художник. Десет секунди, вечност. Пълен кръг, път назад към нея. Можеше да го осъзная за миг, да живея в този миг завинаги: тя съществуваше само в огледалото, в пространството на тази рамка, и макар че не беше жива, не можеше да се каже точно, че е жива, не беше и мъртва, защото още не беше родена и същевременно никога не е била неродена — и странно, но същото се отнасяше и до мен. И аз знаех, че тя може да ми каже всичко, което искам да знам (живот, смърт, минало, бъдеще), въпреки че той беше вече тук, в усмивката й, отговорът на всички въпроси, предколедната усмивка на човек, съхраняващ тайна, толкова прекрасна, че не иска да я издаде преждевременно, все още не: „е, ще трябва да почакаш и ще разбереш, нали?“ Но тъкмо когато тя понечи да проговори — въздъхвайки примирено и с обич, онази толкова позната ми въздишка, която мога да чуя и сега — аз се събудих.