Читать «Щиглецът» онлайн - страница 565

— Весела Коледа! — каза половин час по-късно момчето, което донесе закуската от кухнята, набит, разчорлен тийнейджър, като образ от картините на Ян Стейн, с увита като венец лъскава гирлянда в косата и клонче имел зад ухото.

После започна да повдига със замах сребърните капаци на блюдата.

— Специален холандски коледен хляб — посочи той иронично. — Само за днешния ден. — Бях поръчал „Празнична закуска с шампанско“, която включваше малка бутилка шампанско, яйца, приготвени със зехтин с трюфели и хайвер, плодова салата, плато с пушена сьомга и пастет, и половин дузина купички със сосове, кисели краставички, каперси, подправки и туршия от лукчета.

Той отвори шампанското и си тръгна (след като му дадох като бакшиш почти всички пари в евро, които ми бяха останали), и аз тъкмо си бях налял кафе и отпивах предпазливо, питайки се дали стомахът ми ще го понесе (още ми се гадеше и отблизо кафето не миришеше чак толкова прелестно), когато телефонът иззвъня.

Беше служителят от рецепцията.

— Весела Коледа, господин Декър — каза той припряно. — Съжалявам, но при вас се качва посетител. Опитахме се да го задържим на рецепцията…

— Какво?

Застинах. Ръката ми с чашата остана на половин път към устата.

— Качва се. Сега. Опитах се да го задържа. Помолих го да почака, но той отказа. Тоест… колегата го помоли да почака. Той тръгна нагоре, преди да успея да ви се обадя…

— Аха — огледах стаята. Цялата ми решителност се беше изпарила за миг.

— Моят колега — чу се как служителят разговаря приглушено с някого — колегата ми тъкмо тръгна след него по стълбите… и тъй като стана съвсем внезапно, си казах, че би трябвало…

— Каза ли си името? — попитах, отивайки към прозореца, докато се питах дали ще успея да го счупя с някой стол. Не бях на висок етаж, не се изискваше да скачам отвисоко, надали бяха повече от дванайсет фута.

— Не, не каза, господине — човекът говореше много бързо. — Не можахме… искам да кажа, той беше много решителен… промъкна се направо покрай рецепцията, преди…

В коридора настана суматоха. Някой крещеше на холандски.

— … тази сутрин персоналът ни е по-ограничен, вярвам, че ще проявите разбиране…

Някой заблъска решително по вратата — трепнах рязко, уплашено, сякаш отново виждах безкрайно бликащия от челото на Мартин фонтан, и разлях кафето си. Мамка му, казах си, поглеждайки костюма и ризата — бяха съсипани. Не можаха ли да почакат да приключа със закуската? От друга страна, мислех си, докато попивах кафето със салфетка и се взирах мрачно във вратата: може пък да бяха хората на Мартин. Може би всичко щеше да свърши по-бързо, отколкото бях предполагал.

Но вместо това, когато отворих вратата — почти не можех да повярвам на очите си — пред мен застана Борис. Раздърпан, със зачервени очи, с доста очукан вид. Имаше сняг в косата му, сняг и по раменете му. Бях прекалено стъписан, за да изпитам облекчение.