Читать «Щиглецът» онлайн - страница 535

Най-сетне се предадох, признавайки, че усилията ми са безполезни, и окачих палтото над ваната така, че да капе в нея: един подгизнал призрак на господин Павликовски. Бях внимавал върху хавлиените кърпи да не попадне кръв; със смачкана на топка тоалетна хартия, на всеки няколко минути, бършех старателно, компулсивно ръждивите петна и капки по пода. Почистих фугите с четката си за зъби. Клинична белота. Покритите с огледала стени блестяха. Многократно отразена самота. Дълго след като последният оттенък на розово бе изчезнал, аз продължавах — плакнех и перях наново кърпите за ръце, които бях изцапал, защото водата от плакненето като че ли все още розовееше подозрително — и после, толкова уморен, че залитах, влязох под душа, пуснах толкова гореща вода, че едва издържах, и се изтърках отново от горе до долу, от глава до пети; търках косата си със сапуна и плачех от сапунената вода, която влизаше в очите ми.

xv.

Събудих се, неясно кога, от силен звън на вратата, който ме накара да скоча като попарен. Чаршафите ми бяха усукани и подгизнали от пот, плътните транспаранти бяха спуснати, така че нямах представа кое време е и дали е ден или нощ. Бях все още полузаспал. Нахлузих халата си, открехнах вратата, без да свалям веригата и казах:

— Борис?

Видях срещу себе си потното лице на жена в униформа на прислужница.

— За прането, господине.

— Моля?

— Изпратиха ме от рецепцията, господине. Казаха, че сте поръчали да вземем от вас дрехи за пране тази сутрин.

— Ъъъ… — сведох поглед към дръжката на вратата. Как беше възможно след всичко станало да съм пропуснал да сложа табелката „Моля, не безпокойте!“? — Почакайте.

Извадих от куфара си ризата, която бях носил на партито на Ан — онази, която според Борис не беше достатъчно добра, за да се явя с нея пред Гроздан.

— Ето — казах, подавайки я през открехнатата врата, после допълних: — Чакайте.

Сакото от костюма. Шалът. Черни. Да се осмеля ли? Изглеждаха ужасно, бяха влажни, но когато включих лампата на тавана и ги огледах внимателно — през очилата, със своя обучен от Хоуби поглед, свел нос на инчове от тъканта — не видях по тях кръв. Попих тук-там с бяла хартиена кърпичка, за да видя дали няма да се оцвети в розово. Имаше розов оттенък — но едва забележим.

Тя продължаваше да чака и в известен смисъл това бе облекчение, принуждаваше ме да бързам: бързо решение, нямаше място за колебание. Извадих от джобовете портфейла си, овлажнелия, но по чудо съхранен „Оксиконтин“, който бях пъхнал в джоба си преди партито на госпожа Дьо Лармесен (бях ли предполагал, че ще изпитвам благодарност за твърдото покритие на таблетките със забавено освобождаване? Не.) и дебелия пергаментов плик, който бях получил от Борис, преди да й подам и сакото, и шала.

Когато затворих отново вратата, ме заля облекчение. Но само трийсетина секунди по-късно долових тихия шепот на безпокойството, който само за мигове се издигна в кресчендо и премина в писък. Прибързано решение. Безумие. Как бях могъл да измисля такова нещо?