Читать «Щиглецът» онлайн - страница 536

Легнах си. Станах. Легнах си отново и се опитах да заспя. После седнах в леглото и в полусънна припряност, неспособен да се въздържа, набрах номера на рецепцията.

— Да, господин Декър, с какво мога да ви бъде полезен?

— Ъъъ… — стиснах здраво клепачи; защо бях платил за стаята с кредитната си карта? — Питах се… току-що изпратих един костюм на химическо чистене, дали все още е в хотела?

— Моля?

— Навън ли изпращате дрехите за почистване или се перат тук, в хотела?

— Изпращаме ги навън, господине. Ползваме услугите на много добра фирма.

— Има ли начин да проверите дали костюмът ми вече е изпратен? Току-що осъзнах, че ще ми е необходим за едно излизане довечера.

— Сега ще проверя, изчакайте.

Чаках без никаква надежда, взирайки се в пликчето с хероин на нощното шкафче, на което бяха отпечатани череп, изпъстрен с всички цветове на дъгата, и думата AFTERPARTY. След миг служителят на рецепцията заговори отново:

— За кога ви трябва костюмът, господин Декър?

— Рано вечерта.

— Опасявам се, че вече е изпратен. Камионът току-що е потеглил. Но при нас обслужването осигурява почистените дрехи за същия ден. Ще го имате в пет следобед, гарантирам ви. Имате ли нужда от нещо друго? — попита той в последвалото мълчание.

xvi.

Борис беше прав за дрогата, която ми даде, за чистотата — прашецът беше чисто бял, едно смръкване ме отвя, така че за неопределен период от време аз се реех блажено на прага на смъртта. Градове, векове. Плъзгах се бавно в миговете и ги напусках също така плавно, беше истинска наслада, зад спуснатите транспаранти, пусти сънища за облаци, от които се раждаха сенки, застинали като великолепните ловни трофеи в натюрмортите на Ян Веникс, мъртви птици с окървавени пера, провиснали на един крак, и с останалите ми проблясъци на съзнание аз чувствах, че осъзнавам тайното величие на смъртта, укривано от човека до самия край: без болка, без страх, лежиш във величествено отчуждение в баржата на смъртта, за да отплаваш във великия безкрай като император, надалеч, надалеч, да виждаш далечните фигурки, щуращи се по брега, свободен от дребните човешки вълнения като любов, страх, скръб и смърт.

Часове по-късно, а може да бяха изминали и стотици години, когато отекна звънецът на вратата, разкъсвайки сънищата ми, аз дори не трепнах. Станах спокойно — пристъпвах щастливо, като по облаци, опирайки се на мебелите, докато вървях — и се усмихнах любезно на момичето, застанало на прага: беше русо, като че ли притеснено, и ми подаваше дрехите, опаковани в найлонов плик.

— Дрехите ви, господин Декър — като всички холандци (или поне на мен така ми се струваше) и тя произнасяше името ми като „Дека“, което ми напомни за Дека Митфорд, някогашна приятелка на госпожа ДеФрийс. — С нашите извинения.

— Моля?

— Надявам се, че не сме ви създали затруднения.

Очарователна! Тези сини очи! И акцентът й беше прелестен.

— Какво имате предвид?

— Обещахме да ви ги върнем в пет часа. От рецепцията казаха да не включваме почистването в сметката ви.