Читать «Щиглецът» онлайн - страница 534

Осъзнах, че той се взира в маншета на ризата ми, на който се виждаше кафява капка кръв с размера на монета от четвърт долар. — В случай, че ви потрябва чадър, на рецепцията има.

— Благодаря — после добавих глупаво: — Разлях по себе си шоколадов сос.

— Много неприятно, господине. С удоволствие ще го почистим, ако оставите дрехите за пране.

— Ще бъде чудесно.

Дали можеше да подуши кръвта по мен? В топлото фоайе аз направо вонях на кръв — характерния й мирис на сол и ръжда. — А при това е любимата ми риза. Профитероли. — „Млъквай, млъквай“ — Но пък бяха чудесни.

— Радвам се да го чуя, господине. С удоволствие ще ви запазим маса в някой ресторант за утре вечер, ако искате.

— Благодаря. — В устата си чувствах кръв, мирисът и вкусът й бяха навсякъде, можех само да се надявам, че той не долавя мириса й така ясно като мен. — Ще бъде чудесно.

— Господине? — обади се той, когато тръгнах към асансьора.

— Моля?

— Ще ви трябва ключът от стаята — той пристъпи зад бюрото на рецепцията и извади ключ от едно от гнездата. — Двайсет и седми номер, нали?

— Точно така — отвърнах, едновременно благодарен, че ми е казал номера на стаята, и уплашен, че го знаеше, че го каза, без дори да се замисли.

— Лека нощ, господине. Надявам се престоят ви при нас да е приятен.

Два различни асансьора. Безкраен коридор с червен килим. Когато влязох в стаята, включих всички светлини — настолната лампа на бюрото, нощната лампа, полилеят също грейна с ярка светлина; изхлузих палтото си и то се свлече на пода, и тръгнах право към душа, разкопчавайки ризата си в движение, препъвайки се като чудовището на Франкенщайн, подгонено от селяните с вили. Смачках лепкавата топка от плат и я хвърлих във ваната, после пуснах гореща вода, възможно най-силно, розови струйки плъзнаха под краката ми, а аз се търках с душ-гела с аромат на лилии, докато замирисах на погребален венец и кожата ми запламтя.

Ризата беше унищожена: кафяви петна от плисналата кръв продължаваха да ограждат като огърлица яката, дълго след като водата затече чиста. Оставяйки я да се кисне във ваната, аз погледнах шала, а после и сакото — макар и изпоцапано с кръв, то беше прекалено тъмно, за да му личи, а после се заех с палтото, обръщайки го с лицевата част навън, колкото можех по-внимателно (защо бях отишъл с палтото от камилска вълна на партито? защо не бях избрал тъмносиньото?). Единият ревер не беше в кой знае колко лошо състояние, но другият беше много зле. Тъмното петно, като от плиснало вино, ми въздейства като рязък звук, съживявайки спомена за силата на изстрела: откатът, експлозията, траекторията на хвърчащите капки. Натъпках го под крана в умивалника, изсипах отгоре шампоан и търках, търках с една четка за обувки, която намерих в гардероба; и след като шампоанът свърши, и душ-гелът също, натрих мястото със сапун и продължих да търкам, като някакъв отчаян слуга от приказка, осъден да изпълни непосилна задача преди зазоряване — или да умре. Накрая, с треперещи от умора ръце, прибегнах до четката и пастата за зъби — които, колкото и странно да звучи, свършиха повече работа от всичко останало, но и това не беше достатъчно.