Читать «Щиглецът» онлайн - страница 533

xiv.

През следващия час — а може да бяха часове — докато се скитах по кръговете на каналите, търсейки хотела си, се чувствах по-ужасно откогато и да било през живота си, а това означава много. Беше станало по-студено, косата ми беше мокра, дрехите — подгизнали, зъбите ми тракаха от студ; улиците бяха достатъчно тъмни, за да изглеждат еднакви, и все пак недостатъчно тъмни, за да се лутам по тях в дрехи, изцапани с кръвта на човека, когото току-що бях убил. Вървях из черните улици, бързо, потракването на токовете ми звучеше странно самоуверено, а аз се чувствах зле и набиващ се на очи като човек, който се вижда в кошмарен сън да ходи гол навън, избягвах уличните лампи и се опитвах отчаяно да се убедя, с все по-малък успех, че обърнатото ми наопаки палто изглежда съвсем нормално, че няма нищо необичайно в него. Срещаха се пешеходци, но не много. От страх да не бъда разпознат бях свалил очилата си, тъй като знаех от опит, че те са най-характерната ми отлика — онова, което хората виждаха първо, онова, което помнеха — и макар това да не ми помагаше никак в търсенето на пътя, все пак пораждаше у мен ирационално усещане за безопасност, имах чувството, че така се укривам; неразбираемите улични табели и мъгливите ореоли на уличните лампи плаваха самотно, насочвайки се към мен, сред мътните светлини на автомобилни фарове и празничните ракети, струваше ми се, че преследвачи ме наблюдават с бинокъл, който не е на фокус.

А какво бе станало всъщност — бях подминал хотела, завивайки по улица на две преки от него. Нещо повече: не бях навикнал на европейските хотели, в които трябваше да звъниш, за да ти отворят след определен час, и когато най-сетне дошляпах дотам, кихащ, премръзнал до мозъка на костите, и намерих вратата заключена, дълго време само въртях дръжката като зомби — наляво-надясно, наляво-надясно, с ритмично, фиксирано движение, като метроном, прекалено оглупял от студ, за да разбера защо не мога да вляза. Взирах се потиснато през стъклото във фоайето и лъскавото, тъмно гише на рецепцията — там нямаше никого.

После от дъното на помещението се появи, забързан, вдигнал учудено вежди, спретнат тъмнокож мъж в тъмен костюм. Имаше един ужасен проблясък на осъзнаване, когато очите му срещнаха моите и аз предположих как изглеждам, а после той отклони очи и започна да рови във връзката ключове.

— Съжалявам, господине, заключваме външната врата след единайсет — каза той. Все още не ме поглеждаше. — За да осигурим безопасността на посетителите.

— Дъждът ме изненада.

— Разбирам, господине.