Читать «Щиглецът» онлайн - страница 537

— О. няма проблем — отвърнах, питайки се дали е редно да й дам бакшиш, после осъзнах че парите и тяхното броене биха ме затруднили прекалено и после — след като затворих вратата, хвърлих дрехите в долния край на леглото и се упътих, залитайки, към нощното шкафче, погледнах часовника на Гюри: шест и двайсет, и се усмихнах. Представата за убийствената тревога, от която ме бе спасила дрогата: час и двайсет минути терзания! трескави телефонни разговори с рецепцията! мисълта, че долу чакат полицаи! ме изпълни с ведическа ведрост. Тревоги! Каква загуба на време! Всички свещени книги бяха прави. Несъмнено „тревога“ беше отлика на примитивните, духовно неизраснали личности. Как гласеше онзи стих на Йейтс, нещо за засмени китайци? Всичко се руши, всичко се изгражда наново. Древни, сияйни очи. Това бе мъдростта. В продължение на векове хората изливаха яростта си, плачеха, унищожаваха, хленчеха за жалкия си собствен живот, а при това — какъв бе смисълът? За какво бе цялата тази безполезна скръб? „Взрете се в полските кринове“. Защо изобщо някой се тревожеше за нещо? Нима ние, като способни на чувства същества, не бяхме изпратени на тази земя, за да бъдем щастливи през краткото време, което ни бе отсъдено?

Точно така беше. Именно затова не започнах да нервнича заради резкия тон на напечатаната бележка, която някой от персонала беше пъхнал под вратата ми: „Уважаеми господине/госпожо, направихме опит да почистим стаята Ви, но за съжаление не ни бе осигурен достъп…“, и затова с най-голямо удоволствие се появих в коридора по халат и причаках една от камериерките, за да й връча зловещо количество мокри хавлиени кърпи — всички кърпи в банята бяха подгизнали, бях увил в тях палтото си, за да ми е по-лесно да изстискам водата от него, по тях имаше бледорозови следи, които не бях забелязал по-рано… чисти кърпи? Разбира се! О, забравили сте ключа си, господине? Заключили сте се в коридора? Момент, сега ще ви отворя! и защо, дори след всичко случило се, аз не се поколебах, преди да поръчам да ми донесат храна в стаята, позволявайки снизходително на пиколото да влезе в стаята ми и да докара количката до самото ми легло (доматена супа, салата, клубен сандвич, пържени картофи, повечето от това съумях да повърна само час и половина по-късно, най-приятното повръщане на света, толкова забавно, че чак се изсмях: упс! възможно най-прекрасната дрога!); бях болен, знаех го, часовете, прекарани в мокри дрехи навън при температура около нулата по Фаренхайт, ми докараха висока температура и треска, но величественото безразличие, в което бях изпаднал, не ми позволяваше да се обезпокоя. Такова си беше тялото: несъвършено, податливо на болести. Страдания, болки. Защо хората отделяха толкова внимание на това? Навлякох всички дрехи, които намерих в куфара си (двете ризи, пуловера, втория панталон, два чифта чорапи) и седнах, отпивайки кока-кола, която бях извадил от минибара — наркотичният унес все още ме държеше, макар вече да беше започнал да избледнява — унасян от време на време от сънища наяве, които изглеждаха съвсем действителни: нешлифовани диаманти, блещукащи черни насекоми, и един особено реалистичен, в който се появи Анди, беше вир-вода, маратонките му жвакаха, когато влезе в стаята, остави зад себе си водна следа нещо не беше съвсем наред с него нещо странно изглеждаше някак не на себе си какво правиш, Тио?