Читать «Щиглецът» онлайн - страница 528

Бях подгизнал, треперех, повдигаше ми се. На пода се търкаляше пакетче дъвки „Стиморол“. Пътна карта: „Франкфурт — Офенбах — Ханау“.

Борис заобиколи колата, оглеждаше я. После се върна, пристъпвайки предпазливо, към шофьорското място — стъпваше ту вляво, ту вдясно, в желанието си да не се изцапа с кръв, седна зад волана, стисна го с две ръце и си пое дълбоко дъх.

— Окей — каза той, издишвайки продължително, говорейки сам на себе си като пилот, който се кани да потегли на някаква мисия. — Стягам се. Ти също. Работят ли стоповете? Габаритите? — потупа джобовете си, нагласи се на седалката, включи парното и го увеличи. — Има предостатъчно бензин — това е добре. Седалките се отопляват, ще се сгреем. Не бива да ни спрат — поясни той. — Защото аз не бива да шофирам.

Чуваха се всякакви леки шумове: поскърцваха кожените седалки, от мокрия ми ръкав капеше вода.

— Не може ли да шофирам аз? — попитах в тежката, ехтяща тишина.

— Е, аз мога — каза той, като че ли се защитаваше. — Шофирал съм. Аз… — той запали двигателя и потегли на заден ход, обгърнал с една ръка моята облегалка, — е, защо според теб имам шофьор? За такава превземка ли ме имаш? Отнета ми е книжката — той вдигна пръст, — за шофиране след употреба на алкохол.

Притворих очи, за да не виждам окървавената, свлякла се на пода купчина, покрай която минавахме.

— Затова, нали разбираш, ако ни спрат, ще пуснат името ми в компютъра, а това е нещо, което не искаме да се случва — бръмченето в главата ми беше толкова яростно, че едва успявах да чуя думите му. — Ще трябва да ми помагаш. Например да следиш за пътните знаци и да не ме оставяш да минавам по автобусните ленти. Тук велосипедните пътеки са червени, по тях също не може да се минава с кола, така че трябва да следиш и за тях.

Озовахме се отново на „Овертоом“ и се насочихме обратно към центъра на Амстердам: ключарски услуги, офис на агенция за набиране на служители, „Дигитален печат“, „Хаджи Телеком“, „Неограничена наслада“, надписи на арабски, прелитащи светлинни ленти, беше като кошмар, никога нямаше да успея да се измъкна от тази проклета улица.

— Божичко, по-добре да намаля — каза мрачно Борис. Изглеждаше съсипан, погледът му беше изцъклен. — Trajectcontrole. Гледай заедно с мен за знаците.

Петна от кръв по маншетите ми. Големи, тлъсти капки.

— Trajectcontrole. Означава, че някаква машинка уведомява полицията, ако превишиш допустимата скорост. Много от полицаите се движат с немаркирани коли, и понякога карат известно време зад теб, преди да те спрат, макар че — ако имаме късмет — тук тази вечер няма кой знае какво движение. Защото е уикенд, предполагам, пък са и празници. Този район не е точно мястото, на което се очаква да има коледни тържества, ако ме разбираш. Нали ти е ясно защо се случи всичко това? — попита Борис, поемайки си тежко дъх, после изпъшка, почесвайки носа си.

— Не.

Като че ли говореше някой друг, не аз.

— Е… беше работа на Хорст. Тези двамата бяха хора на Хорст. Фритс беше може би единственият човек в Амстердам, на когото той би се обадил за такава спешна задача, но Мартин… мамка му — говореше прекалено бързо, объркано, — толкова бързо, че едва успяваше да произнесе докрай думите, погледът му беше суров и неподвижен. — Кой би могъл да предположи, че Мартин е в Амстердам? Знаеш ли къде са се запознали Хорст и Мартин? — той хвърли кратък поглед към мен. — В лудницата! В луксозна калифорнийска лудница! „Хотел Калифорния“, така я наричаше Хорст! Това е било по времето, когато роднините на Хорст все още поддържали връзка с него. Изпратили Хорст там да се лекува от наркотична зависимост, но Мартин е бил там, защото беше истински, напълно луд. Разбираш ли, луд като онези, които избождат очи. Виждал съм Мартин да върши неща, за които наистина не ми се говори. Аз…