Читать «Щиглецът» онлайн - страница 526

Борис ме удари с юмрук отстрани по главата — рязко, но без гняв: в удара нямаше емоция, нямаше разгорещеност. Все едно, че изпълняваше някакво предписание за спешна помощ.

— Хайде — каза той. — Очилата ти — посочи рязко с глава.

Очилата ми — счупени, с петна от кръв по стъклата — лежаха на пода до краката ми. Не помнех кога са паднали.

Борис ги вдигна, избърса ги в ръкава си и ми ги подаде.

— Хайде — повтори той, взе ръката ми и ме издърпа да стана. Гласът му беше равен, успокояващ, макар че целият беше оплескан с кръв и аз чувствах как ръцете му треперят. — Всичко свърши. Ти спаси и мен, и себе си. — Изстрелите бяха отключили шума в ушите ми и сега имах чувството, че там бръмчи ято скакалци. — Добре се справи. А сега идвай насам. Побързай.

Заведе ме зад остъкления офис, който беше заключен и тъмен.

По палтото ми от камилска вълна имаше петна от кръв, Борис го смъкна като служител на гардероб, обърна го с подплатата нагоре и го преметна върху една ниска циментова колонка.

— Ще трябва да се отървеш от това нещо — каза той, разтърсван от силни тръпки. — И от ризата. Не сега — по-късно. А сега — той отвори една врата, бутна ме да вляза първи и ме последва, включвайки някаква лампа — давай.

Влажна баня, вмирисана на ароматизатори за тоалетна и урина. Нямаше умивалник, само обикновен кран и канал на пода.

— Бързо, бързо — каза Борис, завъртайки кранчето така, че водата да тече с пълна сила. — Не търсим съвършенство. Просто… ау! — той направи гримаса, навеждайки глава под струята, плискайки лицето си, търкайки го с длан…

— Ръката ти — чух се да казвам. Държеше я някак странно.

— Да, да — навсякъде пръскаше студена вода, носеше се по въздуха, — той ме простреля в ръката, не е лошо, само драскотина… о, Господи — той плюеше и се давеше — трябваше да се вслушам в думите ти! Ти се опита да ми го кажеш! Борис, каза ти, има някой отзад! В кухнята! А аз чух ли те? Обърнах ли внимание? Не. Този дребен чекиджия — китайчето — той е гадже на Саша! У, Гу, не помня името му. Ааах — той отново напъха главата си под крана и водата забълбука в устата му за миг, стичайки се по лицето му — пфууу! Ти ни спаси, Потър, мислех, че сме загинали…

Борис отстъпи и потри с ръце лицето си, яркочервено, със стичаща се от него вода.

— Окей — каза той, избърса водата от очите си, тръскайки ръце така, че капките отлитаха надалеч, и ме побутна към шуртящата от крана вода, — а сега ти. Главата отдолу… да, да, студена е! — той ме бутна обратно, когато трепнах и опитах да се отдръпна. — Съжалявам! Знам! Ръцете, лицето…