Читать «Щиглецът» онлайн - страница 527

Водата беше студена като лед, задавяше ме, влизаше в носа ми, никога не бях изпитвал по-силен студ, но ми помогна да дойда донякъде на себе си.

— Бързо, бързо — каза Борис, помагайки ми да се изправя. — Костюмът ти е тъмен, не личи. С ризата не можем да направим нищо, вдигни си яката, чакай, аз ще го направя. Имаш шал в колата, нали? Можеш ли да го увиеш около врата си? Не, не — забрави — аз треперех, посягах към палтото си, зъбите ми тракаха от студ, бях вир-вода от кръста нагоре. — Добре, карай, иначе ще премръзнеш, просто го остави с подплатата навън.

— Ръката ти.

Въпреки че палтото му беше тъмно, а светлината — слаба, виждах обгорялата следа над лакътя му, където черната вълна беше лепкава от кръв.

— Забрави. Нищо особено. Боже мили, Потър — той тръгна обратно към колата, почти тичаше, и аз забързах, за да го настигна, изпаднал в паника, че може да го загубя, да остана сам. — Мартин! Това копеле беше с тежък диабет, от години се надявах да пукне. Грейтфул Дед — и за него съм ти задължен! — каза той, пъхвайки пистолета с къса цев в джоба си, а после… измъкна от горния си джоб пакетче с бял прах, което отвори и поръси наоколо с него.

— Готово — каза той, отупа дланите си и отстъпи, залитайки леко; лицето му беше пепелявосиво, очите — неподвижни, и дори когато ме гледаше, сякаш не ме виждаше. — Това е всичко, което ще търсят. Мартин също сигурно има дрога по себе си, беше надрусан, забеляза ли? Затова беше толкова бавен — и Фритс също. Не са очаквали това повикване — не са предполагали, че ще им се отвори работа тази нощ. Господи — той стисна здраво клепачи, — какъв късмет имахме! — Потеше се, беше мъртвешки бледен, бършеше челото си. — Мартин ме познава, знае какво нося със себе си, не очакваше, че нося и онзи, другия пистолет, а що се отнася до теб… за теб те изобщо не мислеха. Влизай в колата — допълни той. — Не, не — стисна ме за ръката; последвах го откъм страната на шофьора като сомнамбул, — не тук, тук е сплескано. О — той се закова на място, последва сякаш цяла вечност мълчание в трепкащата, зеленикава светлина, — после тръгна, залитайки, към собствения си пистолет, хвърлен на пода, избърса го с кърпа, която извади от джоба си и — държейки го внимателно, през кърпата — го хвърли отново на пода.

— Пфуу — каза той, опитвайки се да си поеме дъх. — Това ще ги обърка. Ще се опитват да открият истинския му собственик с години — той спря, притиснал ранената си ръка с другата: огледа ме от глава до пети. — Можеш ли да шофираш?

Не бях в състояние да отговоря. Бях зашеметен, замаян, треперех. Сърцето ми, за миг сякаш спряло заради шока от студената вода, сега пулсираше с тежки, отсечени, болезнени удари, като юмрук, блъскащ отвътре гръдния ми кош.

Борис поклати бързо глава, издаде някакъв звук, нещо като „ц-ц-ц“.

— От другата страна — каза той, когато краката ми се задвижиха сякаш по своя воля и аз отново тръгнах след него. — Не, не — той ме поведе обратно, отвори предната врата към мястото до шофьора, и ме побутна леко.