Читать «Щиглецът» онлайн - страница 525

Беше се случило, още преди да се случи, като прескачано на филмов кадър, прехвърлило ме напред във времето, защото нямам никакъв спомен за това как съм вдигнал пистолета от пода, усетих само отката, толкова силен, че отметна ръката ми нагоре във въздуха, и действително не чух изстрела, преди да усетя отката, а гилзата отлетя и ме удари в лицето, и аз стрелях отново, полузатворил очи заради шума, ръката ми подскачаше при всеки изстрел, спусъкът не поддаваше лесно на натиск, движеше се тежко, сякаш се опитвах да затворя врата, а езичето на бравата отказваше да щракне, пукотът на прозорците на колата, Мартин, вдигнал ръка, експлодиращо стъкло, късове бетон отхвърчаха от един стълб, бях улучил Мартин в рамото, мекият сив плат беше тъмен, прогизнал, по него се разливаше черно петно, миришеше на кордит, оглушителното ехо се забиваше така дълбоко в черепа ми, че усещането не беше толкова като реален звук, достигащ до тъпанчетата ми, колкото сякаш някаква стена се бе издигнала рязко в съзнанието ми, изтласквайки ме назад към тежкия вътрешен мрак от детството, и тогава Мартин насочи своите очи на пепелянка към моите и се отпусна напред, подпирайки пистолета върху покрива на колата, и аз стрелях отново и го улучих над окото, червена експлозия, аз трепнах и тогава, някъде зад гърба ми, се разнесе тропот на тичащи крака по бетона — момчето с бялото палто тичаше по рампата към изхода с картината под мишница, тичаше нагоре по рампата, към улицата, екове се гонеха между облицованите с плочи стени, и аз едва не стрелях и подир него, но моментът беше напълно различен, бях се обърнал настрани от колата, приведох се, опрял ръце на коленете си, пистолетът беше на земята, нямах спомен да съм го изпускал, но чувах звука, изтракването му на пода, и тракането продължаваше, аз продължавах да чувам ековете и да чувствам вибрациите на пистолета по ръката си, докато повръщах, превит на две, а кръвта на Фритс се стичаше и съсирваше по езика ми.

От мрака отново се разнесе тропот на тичащи крака, отново не можех нито да виждам, нито да чувам, всички образи имаха черна рамка и аз падах, но всъщност не падах, защото кой знае как бях успял да седна на една ниска, дълга стена, облицована с плочки, бях привел глава между коленете си и се взирах в ясните червени слюнки, или може би повръщано, върху лъскавия, покрит с епоксидна боя бетон, и Борис, Борис беше тук, запъхтян, окървавен, влезе обратно тичешком, гласът му сякаш долетя от милион мили, Потър, добре ли си? избяга, не можах да го хвана, измъкна се.

Плъзнах длан надолу по лицето си и загледах червената следа, която остана по ръката ми. Борис все още ми говореше нещо настоятелно, но макар че ме разтърсваше за рамото, аз забелязвах предимно някакви глупави движения на устата му, като през звуконепроницаемо стъкло. Странно, но димът от пистолета след стрелбата имаше онзи ободряващ, амонячен мирис на бурите в Манхатън и мокрите тротоари в града. Вратата на един бледосин „Мини-Морис“ беше обсипана с по-тъмни петънца, яркосини като яйца на червеношийка. По-наблизо, изпод колата на Борис, пълзеше нещо тъмно, лъскава като коприна локва, широка около три фута, се разрастваше и напредваше към нас като жива, а аз се питах кога ще стигне до обувката ми и какво ще правя, когато стигне.