Читать «Щиглецът» онлайн - страница 517

x.

В колата, която отново беше излязла на централната улица, всички ликуваха: смях, удряне на разперени длани, а моето сърце се блъскаше толкова силно в гърдите, че едва успявах да дишам.

— Какво става? — казах с пресипнал глас няколко пъти — задъхвайки се, гледайки ту един, ту друг от тях, а те упорито не ми обръщаха внимание, бърбореха насечено на някаква смесица от руски и украински, и четиримата, включително Шърли Темпъл. — Говорете на английски!

Борис се обърна към мен, бършейки очи, й прехвърли ръка през раменете ми.

— Промяна в плановете — каза той. — Стана в движение — импровизирахме. Не бихме могли да очакваме нищо по-добро. Техният трети човек не се появи.

— И вие се възползвахте от това, че бяха по-малко на брой.

— Спипахме ги!

— По бели гащи! Със смъкнати гащи!

— Ти — произнасях задъхано думите, — ти каза, че няма да употребите оръжие…

— Е, никой не пострада, нали така? Каква разлика има?

— А защо просто не платихме?

— Защото се възползвахме от късмета си! — той вдигна ръце във въздуха. — Такъв шанс се явява веднъж в живота! Имахме тази възможност! Какво можеха да направят? Те бяха двама — а ние четирима. Ако имаха ум в главата, нямаше да ни пуснат да влезем. И — да, знам, бяха само четиридесет хиляди, но защо да им плащам дори цент, ако не се налага? Защото са откраднали моя собственост? — Борис се изкиска. — Видя ли изражението му? На Грейтфул Дед? Когато Чери го фрасна по тиквата?

— Знаете ли защо мрънкаше дъртият козел? — обърна се ликуващо към мен Виктор. — Искаше парите в евро! „Какво, долари?“ — той наподоби киселото изражение на сивокосия. — „Донесли сте ми долари?“

— На бас, че сега му се иска да беше прибрал доларите.

— На бас, че му се иска да си беше мълчал.

— Иска ми се да можех да чуя разговора му със Саша.

— Иска ми се да знаех името на този тип, който не дойде. Защото бих го почерпил с едно питие.

— Чудя се къде ли е.

— Сигурно у дома под душа.

— Разучава Библията.

— Гледа „Коледна песен“ по телевизията.

— Най-вероятно е объркал мястото и чака другаде.

— Аз… — гърлото ми беше толкова свито, че се налагаше да преглътна, преди да проговоря. — Ами онова хлапе?

— Моля?

Валеше, ситен дъждец потропваше по предното стъкло. Улиците бяха черни и лъскави.

— Момче. Или момиче. Помощник в кухнята. Какъвто и да беше.

— Какво? — Чери се обърна — все още запъхтян, дишаше тежко. — Не видях никого.

— Нито пък аз.

— Е, аз го видях.

— Как изглеждаше?

— Млад — все още виждах като на стоп-кадър младото, призрачнобледо лице с полуотворена уста. — Бяла дреха. Приличаше на японец.

— Наистина ли? — попита любопитно Борис. — Значи можеш да ги различаваш на вид? Можеш да прецениш откъде са? Япония, Китай, Виетнам?