Читать «Щиглецът» онлайн - страница 516

Неочаквано се мерна някакъв образ; някой изскочи от кухнята в дъното: млада азиатка — не, беше момче; бяла кожа, неразбиращ, уплашен поглед, обхождащ помещението, пъстър шал с щампа „икат“ на главата, развяваща се дълга коса; изчезна бързо, както се беше появил.

— Има някой отзад — казах бързо и се заозъртах във всички посоки, стаята се въртеше около мен, сякаш бях на въртележка, сърцето ми биеше толкова бясно, че почти не можах да чуя собствените си думи и не бях сигурен дали някой друг ги е чул — или поне дали ги е чул Чери, тъй като той тъкмо вдигаше сивокосия, издърпвайки го за якето, после притисна гърлото му с една ръка, опря дулото на пистолета в слепоочието му и закрещя на онзи непознат източноевропейски език, влачейки го назад, докато индонезиецът се отдели предпазливо от стената с грациозно движение и впери в мен и Борис поглед, който ми се стори много продължителен.

— Мръсници такива ще съжалявате за това — каза той тихо.

— Ръцете, ръцете — отвърна с дружелюбен тон Борис. — Горе, за да ги виждам.

— Нямам оръжие.

— Няма значение, вдигни ги.

— Прав си — отвърна също така дружелюбно индонезиецът. Докато стоеше с вдигнати ръце, той започна да ме оглежда от горе до долу — почувствах ледени тръпки, когато осъзнах, че той иска да запомни лицето ми, запечатва го в своята база данни — после погледна Борис.

— Знам кой си — каза той.

Светлината на хладилника за плодови сокове създаваше усещането, че сме в подводница. Чувах собствения си дъх — вдишване, издишване, вдишване, издишване. Звън на метал в кухнята. Неясни викове.

— На пода, ако обичаш — каза Борис и посочи с глава. Индонезиецът коленичи покорно и после — много бавно — се отпусна по очи. Но не изглеждаше смутен или уплашен.

— Знам кой си — повтори той с малко приглушен глас.

С ъгълчето на окото си забелязах как нещо се стрелна бързо, толкова бързо; че трепнах: котка, черна като дявол, като оживяла сянка, късче мрак, което се шмугна в мрака.

— Е, кой съм тогава?

— „Боря от Антверпен“, нали? — не беше истина, че няма оръжие; дори аз виждах издутината до мишницата му. — Боря Поляка? Боря Марихуаната? Приятелчето на Хорст?

— И да е така, какво от това? — осведоми се с приятелски тон Борис.

Мъжът мълчеше. Борис, отмятайки косата от очите си с рязко движение на главата, изсумтя присмехулно и се канеше да направи някаква саркастична забележка, но тогава Виктор-Чери се появи в дъното на закусвалнята, сам, измъквайки нещо — като че ли белезници — от джоба си, и сърцето ми подскочи, когато видях под мишницата му пакет с очакваните размери, увит в меко бяло платно и увързан с пъстър канап за опаковане на подаръци. Той притисна гърба на индонезиеца с коляно и започна да наглася белезниците на китките му.

— Излез — обърна се към мен Борис и повтори — мускулите ми бяха блокирали, като схванати — побутвайки ме леко: — Върви! Влез в колата.

Озърнах се неразбиращо — не виждах вратата, нямаше врата; после я видях и се насочих към нея толкова бързо, че се подхлъзнах на една котешка играчка и едва не паднах, но излязох и се озовах пред пухтящия край тротоара „Рейндж Роувър“. Гюри пазеше отпред, на улицата, под заръмелия току-що дъждец — „Влизай, влизай“, изсъска той, плъзна се на задната седалка и ми махна с ръка да го последвам, точно в мига, в който Борис и Чери изскочиха от ресторанта, качиха се бързо в колата и ние потеглихме полека, с умерена скорост, напълно в разрез с досегашното напрежение.