Читать «Щиглецът» онлайн - страница 51

Докато се занимавах угрижено с чекмеджето, се питах дали не трябва да се обадя на някого, и ако да, на кого. Майка ми беше единствено дете. И макар че, технически погледнато, все още имах живи баба и дядо — бащата и втората майка на баща ми, в Мериленд — нямах представа как да се свържа с тях. Мащехата на баща ми, Дороти, беше имигрантка от Източна Германия, която бе работила като чистачка в офиси, преди да се омъжи за дядо ми — отношенията между нея и баща ми едва се крепяха на границата на приличието. (Баща ми, който открай време умееше да имитира добре хората, представяше жесток, но комичен образ на Дороти: нещо като задвижвана от батерии механична кукла — Hausfrau, изтъкана от резки движения, със стиснати устни и акцент като този на Курд Юргенс в „Битката за Британия“). Но макар баща ми никак да не обичаше Дороти, основната му ненавист беше насочена към стария Декър: висок, затлъстял, внушаващ страх мъж с червендалести бузи и черна коса (мисля, че я боядисваше), който носеше много жилетки, връхни дрехи на ярки карета, и вярваше в ползата от биенето на деца с каиш. „Не е шега работа“ беше фраза, която винаги свързвах с дядо Декър — от думите на баща ми „животът с това копеле не беше шега работа“ или „вярвай ми, у нас вечерята не беше шега работа“. Бях виждал дядо Декър и Дороти само два пъти през живота си — и в двата случая цареше неловкост и напрежение, майка ми седеше приведена напред на дивана, без да си сваля палтото, стиснала чантата в скута си, а смелите й опити да поведе разговор се проваляха и потъваха като в подвижни пясъци. Основното, което си спомням, бяха принудените усмивки, тежката миризма на тютюн за лула с черешова есенция и не особено любезното предупреждение на дядо Декър да държа лепкавите си ръчички надалеч от неговото електрическо влакче (то минаваше през макет на цяло алпийско селце, заемаше една стая в къщата им и според него струваше десетки хиляди долари).

Бях успял да огъна острието на ножа, забивайки го прекалено силно в страничната пролука до заялото чекмедже — беше един от малкото хубави ножове на майка ми, сребърен, принадлежал преди на нейната майка. Смело се опитах да го огъна обратно, прехапал устна, съсредоточил цялата си воля в тази задача, а през цялото това време грозни кадри от изминалия ден прелитаха около мен и сякаш ме блъскаха в лицето. Опитвах се да престана да мисля за станалото, но то бе равносилно на опити да избиеш от главата си стихчето за лилавата крава — то се превръщаше в единственото, за което можеш да мислиш.