Читать «Щиглецът» онлайн - страница 52

Внезапно чекмеджето се отвори рязко. Вторачих се в бъркотията вътре: ръждясали батерии, счупено ренде за сирене, формите за курабийки с очертания на снежинки, които мама не беше ползвала, откакто бях в първи клас, размесени с изпокъсани стари менюта за доставка у дома от „Вианд“, „Шън Ли Палас“ и „Делмонико“. Оставих чекмеджето отворено — за да бъде първото нещо, което тя ще види, когато влезе — и се замъкнах към канапето, увих се в едно одеяло и се облегнах така, че да не изпускам от поглед вратата.

Мислите ми се въртяха в кръг. Седях дълго така, със зачервени очи, треперещ, в светлината на телевизора, докато обезпокоително трептящи синкави сенки се появяваха и изчезваха на екрана. Всъщност нямаше новини; постоянно се появяваха нощни снимки от музея (чийто вид сега беше напълно нормален, ако изключим жълтата полицейска лента, с която бе отцепен тротоара, въоръжената охрана отпред и дрипавите ленти от дим, които се издигаха периодично от покрива към осветеното от прожектори небе).

Къде беше тя? Защо още не се беше прибрала? Сигурно имаше добро обяснение; щеше да омаловажи цялата история и тогава щеше да стане ясно колко ужасно глупаво е било да се тревожа.

За да я пропъдя от мислите си, положих усилия да се съсредоточа върху едно интервю, показвано по-рано вечерта, което сега предаваха повторно. Музеен куратор с очила, сако от туид и папийонка — видимо потресен — обясняваше колко възмутително е това, че не допускат в музея специалисти, които да се погрижат за произведенията на изкуството.

— Да — казваше той, — разбирам, че става дума за местопрестъпление, но тези картини реагират много чувствително на промени в състава и температурата на въздуха. Може да са пострадали от вода, химикали или дим. Може в този момент, докато ние разговаряме, те да се разпадат. От жизнена важност е реставратори и куратори да бъдат допуснати до критичните точки, за да оценят щетите колкото е възможно по-бързо…

Внезапно телефонът иззвъня — неестествено силно, като будилник, изтръгващ ме от най-лошия кошмар в живота ми. Заля ме вълна от неописуемо облекчение. Препънах се и едва не паднах по лице, когато се хвърлих да вдигна слушалката. Бях сигурен, че е майка ми, но когато на екрана се изписа откъде е повикването, се вцепених — обаждаха се от Нюйоркския департамент за грижи за семействата и малолетните. Нюйоркски департамент за какво? След като помълчах за миг объркано, вдигнах слушалката.

— Ало?

— Ало, добър вечер — отвърна тих, почти отблъскващо мек глас. — С кого разговарям?

— Тиодор Декър — отвърнах стъписан. — Кой е на телефона?

— Здравейте, Тиодор. Казвам се Марджъри Бет Уайнбърг и съм служител в Департамента за грижи за семействата и малолетните.

— Какво е станало? Заради майка ми ли се обаждате?

— Вие сте син на Одри Декър, нали? Така ли е?

— Майка ми! Къде е тя? Добре ли е?

Настана дълго мълчание — ужасно мълчание.

— Какво има? — извиках аз. — Къде е тя?

— Баща ви там ли е? Мога ли да говоря с него?

— Той не може да се обади. Какво е станало?