Читать «Щиглецът» онлайн - страница 53

— Съжалявам, но въпросът е спешен. Опасявам се, че е извънредно важно да разговарям с баща ви незабавно.

— Какво става с майка ми? — попитах и се изправих на крака. — Моля ви! Просто ми кажете къде е тя! Какво се е случило?

— Нали не сте сам, Тиодор? Има ли при вас възрастен човек?

— Не, излезе за кафе — отвърнах, озъртайки се диво. Балетни пантофки, пъхнати накриво под един стол. Лилави зюмбюли в саксия, увита с метално фолио.

— И баща ви ли го няма?

— Не, той спи. Къде е майка ми? Пострадала ли е? Какво има?

— Опасявам се, че трябва да ви помоля да събудите баща си, Тиодор.

— Не! Не мога!

— Боя се, че е много важно.

— Той не може да дойде до телефона! Защо просто не ми кажете какво е станало?

— Е, тогава, ако баща ви не може да говори с мен, най-добре ще е да ви оставя данните си, за да може да се свърже с мен — гласът, мек, добронамерен, ми напомняше на Хал, компютъра от „2001: Космическа одисея“. — Моля ви, предайте му да се свърже с мен колкото е възможно по-скоро. Наистина е изключително важно да ми се обади.

След като затворих телефона, дълго време останах напълно неподвижен. Според часовника на печката, който можех да видя от мястото, на което седях, беше два и четиридесет и пет минути сутринта. Никога дотогава не ми се беше случвало да съм сам и буден в такъв час. Дневната — обичайно толкова просторно и отворено, жизнерадостно помещение поради присъствието на майка ми — сякаш се беше свила и избледняла, беше станала хладна и неуютна като лятна вила през зимата: излинели тъкани, бодлив килим от сизал, китайски хартиени абажури от Чайнатаун, столовете — прекалено леки, прекалено малобройни. Всички мебели изглеждаха нестабилни, сякаш застанали напрегнато на пръсти. Чувах ударите на сърцето си, чувах потракванията, цъканията и изсъскванията на голямата стара сграда, унесена в сън около мен. Всички спяха. Дори далечните звуци на клаксон и громоленето на нарядко преминаващите по Петдесет и седма улица камиони ми се струваха слаби и колебливи, самотни като звуци, долетели от друга планета.

Знаех, че скоро нощното небе ще се оцвети в тъмносиньо; първият нежен, студен проблясък на априлската утрин щеше да се прокрадне в стаята. Боклукчийските коли щяха да заръмжат и загромолят надолу по улицата; пролетни птички щяха да запеят в парка; будилници да зазвънят в спалните из целия град. Хора, увиснали на задните врати на камиони, щяха да подхвърлят тежки, тлъсти връзки „Таймс“ и „Дейли Нюз“ на тротоарите до будките за вестници. Из целия град майки и бащи щяха да се мотаят из жилищата, чорлави, по халати и бельо, да включват кафеварки и тостери, да будят децата си за училище.

А какво щях да правя аз? Част от мен искаше да си остана неподвижен, зашеметен от отчаяние, като онези плъхове в лабораторните експерименти, които губят надежда и лягат насред лабиринта, очаквайки гладната смърт.

Опитах се да събера мислите си. Известно време бях почти способен да повярвам, че ако просто си седя достатъчно неподвижно и чакам, нещата може да се оправят по някакъв начин от само себе си. Предметите в апартамента трептяха пред уморения ми поглед: около лампата на масата виждах светли кръгове; райетата по тапетите сякаш вибрираха.