Читать «Щиглецът» онлайн - страница 50

— Може би ще е добре да отидете в „Армъри“. Там са подготвили някои неща за близките на пострадалите — има храна, много кафе и хора, с които можете да поговорите.

— Но аз само ви питам дали има мъртви, чиито имена още не сте успели да установите? Или ранени?

— Чуйте ме, разбирам вашата тревога. Наистина, наистина бих искала да мога да ви помогна, но просто не мога. Ще ви се обадим веднага щом получим конкретна информация.

— Трябва да намеря майка си! Моля ви! Тя сигурно е в някоя болница. Можете ли да ме посъветвате къде да я търся?

— На колко години сте? — попита с подозрение жената.

Замълчах стъписано, после затворих. Известно време се взирах замаян в телефона, изпитвайки едновременно облекчение и гузност, като че ли бях бутнал нещо и го бях счупил. Когато погледнах надолу към ръцете си и видях, че те треперят, си казах, че не съм ял от доста време — така безразлично, сякаш отбелязвах, че батерията на айпода ми се е изтощила. Никога през живота си, освен веднъж, когато страдах от някакво вирусно стомашно заболяване, не ми се беше случвало да не ям толкова дълго. Затова отидох до хладилника и намерих картонената кутия с останките от снощните спагети „ло мейн“, които изгълтах на барплота, докато стоях прав, уязвим, в ярката светлина на крушката над мен. Макар че имаше още яйца „фу йънг“ и ориз, аз ги оставих за нея, защото можеше да се прибере гладна. Наближаваше полунощ; скоро вече щеше да бъде късно да се поръчва храна от гастронома. След като се нахраних, измих вилицата и чашите от кафе от сутринта, после измих плота, за да не й се налага да върши нищо, когато се прибере; казах си с твърда увереност, че ще й стане приятно, когато види, че съм почистил кухнята вместо нея. Щеше да се зарадва и на това (поне така си мислех), че бях спасил любимата й картина. Можеше и да се ядоса. Но аз имах обяснение.

Ако се съдеше по това, което говореха по телевизията, вече се знаеше кой е отговорен за взрива: организации, наричани в новините или „десни екстремисти“, или „доморасли терористи“. Бяха ползвали някаква фирма, предлагаща складове и транспортни услуги; с помощта на неизвестни съучастници в музея бяха скрили експлозивите в кухите дъсчени платформи, използвани за излагане на албумите и картичките в сувенирните магазини на музея. Някои от извършителите бяха мъртви; други бяха арестувани, трети бяха успели да избягат. Разказваха всичко с доста подробности, но аз нямах сили да ги възприема.

Започнах да се занимавам със заяждащото чекмедже в кухнята, което не можеше да се отваря от доста време, още преди баща ми да си тръгне; в него нямаше нищо освен формички за курабии, стари шишове за фондю и стъргалки за лимонова кора. Тя се беше опитвала в продължение на повече от половин година да намери някой да го поправи (както и една счупена дръжка за врата, един течащ кран и още няколко дразнещи дреболии). Взех един нож за масло, опитах се да го подпъхна в пролуките край ръбовете на чекмеджето, като внимавах да не обеля боята повече, отколкото вече си беше обелена. Силата на експлозията пулсираше дълбоко в костите ми, като вътрешно ехо на воя в ушите ми; но по-лошото бе, че все още долавях мирис на кръв, усещах в устата си метално-соления й вкус. (Тогава още не знаех, но щях да долавям този мирис в продължение на дни.)