Читать «Щиглецът» онлайн - страница 49

Обзе ме облекчение.

— Значи с нея всичко е наред, нали?

— Казвам само, че нямаме никакви сведения за нея. Оставихте ли ни при първото си обаждане номера си, за да можем да ви се обадим?

Потвърдих, бяха ми казали, че ще се обадят.

— Безплатна доставка и монтаж — носеше се откъм телевизора. — Не пропускайте да се осведомите за нашето предложение на шестмесечен безлихвен кредит.

— В такъв случай ви желая всичко най-добро — каза жената и затвори.

Апартаментът беше неестествено притихнал; дори високите гласове от телевизора не можеха да пропъдят тишината. Двайсет и един души бяха загинали, а „десетки други“ бяха ранени. Напразно се опитвах да намеря успокоение в цифрата — двайсет и един не беше чак толкова страшно, нали?

Двайсет и един човека — колкото малобройна публика в киносалон или пътниците в полупразен автобус. В часовете по английски класът ни наброяваше с трима повече. Но скоро ме връхлетяха нови съмнения и страхове, така че едва удържах да не изляза тичешком от апартамента, крещейки името й.

Колкото и да ми се искаше да изляза на улицата, за да я търся, знаех, че от мен се очакваше да остана тук. Уговорката беше да се срещаме в апартамента, такова беше желязното ни споразумение още от началното училище, когато се бях прибрал у дома с книжка, озаглавена „Как да постъпваме в случай на бедствия и катастрофи“, изпълнена с рисунки, на които се виждаше как мравки с маски на лицата трупат припаси, подготвяйки се за някакво незнайно бедствие. Бях попълнил кръстословиците и отговорил на всички глупави въпроси (Какво е най-подходящото облекло, което да сложите в раницата с необходими в случай на бедствие вещи? А. Бански костюм. Б. Топли дрехи, няколко броя. В. Хавайска поличка. Г. Алуминиево фолио.) и заедно с майка ми бяхме съставили „Семеен план за реагиране при бедствия“. Планът ни беше прост — да се срещаме у дома. А ако някой от нас не успееше да се добере до вкъщи, трябваше да се обади. Но времето се влачеше, телефонът мълчеше, а броят на загиналите бавно се покачваше — първо до двайсет и двама, после двайсет и петима, и аз отново набрах номера на градските служби за спешно реагиране.

— Да — каза жената, която отговори на обаждането ми, с вбесяващо спокоен глас, — виждам, че вече сте се обаждали, записали сме името й.

— Но… но може би е в болница или нещо подобно?

— Възможно е. Но се опасявам, че не мога да потвърдя. Как се казваше тя? Бихте ли искали да поговорите с някой от нашите психолози?

— В коя болница откарват пострадалите?

— Съжалявам, но наистина не мога…

— „Бет Израел“? „Ленъкс Хил“?

— Вижте, зависи от вида на травмите. Има хора с пострадало зрение, изгаряния, всякакви случаи. Из целия град оперират пострадали…

— Ами хората, за които само преди няколко минути се разбра, че са мъртви?

— Вижте, разбирам състоянието ви, бих искала да мога да ви помогна, но се опасявам, че в моя списък няма Одри Декър.

Очите ми се стрелкаха нервно из стаята. Книгата, която майка ми четеше („Джейн и Прудънс“ на Барбара Пим), лежеше отворена с корицата нагоре на дивана; една от тънките й кашмирени жилетки бе преметната през страничната облегалка на един стол. Тя имаше такива жилетки във всякакви цветове: тази беше светлосиня.