Читать «Щиглецът» онлайн - страница 498

ii.

Докато Анатолий обикаляше квартала, аз влязох тичешком в магазина и награбих всички пари в брой, които не бяха още внесени в банката, без да ги броя, бяха някъде около шестнайсет хиляди. После изтичах горе и — докато Попър подтичваше в кръг около мен, скимтейки тревожно — нахвърлях някои неща в един сак: паспорт, четка за зъби, самобръсначка, чорапи, бельо, първия панталон, който ми попадна, две ризи за смяна, един пуловер. Тенекиената кутия от тютюн беше на дъното на чекмеджето, където държах чорапите си, аз грабнах и нея, после я оставих и затворих бързо чекмеджето.

Вървях забързано по коридора с кучето по петите ми, но гумените ботуши на Пипа, поставени пред стаята й, ме накараха да се закова на място: яркозеленият им цвят напомняше за лято и се сля в мислите ми с представата за нея и представата за щастие. За миг постоях така, обзет от колебание. После се върнах в стаята си, взех онова първо издание на „Озма от Оз“, и надрасках една бележка — бързо, без да си оставям време за размишления. „Добър път. Обичам те. Наистина.“ Подухах на листа, за да изсъхне мастилото, и го пъхнах в книгата, която поставих на пода до ботушите й. Възникналата в резултат на килима картина (Изумруденият град, зелените ботуши, цветът на Озма) почти ме накара да повярвам, че съм сътворил неволно хайку или някакво друго съвършено съчетание от думи, за да й обясня какво представлява тя за мен. За миг останах така, напълно неподвижен — тиктакащият часовник, заровените дълбоко спомени от детството, врати, отварящи се пред ярки фантазии за миналото, в които двамата се разхождахме из летни поляни — а после се обърнах решително и се върнах отново в стаята си, за да взема огърлицата, която сякаш ме беше призовала на онзи търг, произнасяйки името й: извадих я от тъмносинята кадифена кутия и я аранжирах внимателно върху единия от ботушите, така че светлината се пречупи в нея, хвърляйки златен отблясък. Беше от топази, от осемнайсети век, огърлица за кралица на феите, с три висулки, окачени на една фльонга, инкрустирана с диаманти, големи, чисти скъпоценни камъни с цвят на мед; точно такъв оттенък имаха очите й. Когато се извърнах, отклонявайки поглед от снимките на отсрещната стена, и забързах надолу по стълбите, изпитах нещо сходно с детската смесица от страх и възторг, с която счупвахме с камък някое стъкло. Хоуби щеше да прецени точно колко е струвала огърлицата. Но когато Пипа намереше нея и бележката, аз отдавна вече нямаше да бъда тук.