Читать «Щиглецът» онлайн - страница 497

В отговор Анатолий ни изгледа сериозно в огледалото за обратно виждане и произнесе нова реч. Бях почти напълно убеден, че татуировките по кокалчетата на ръцете му означават, че е лежал в затвора: намастилени знаци, отбелязващи времетраенето на присъдата, излежаното време, време, маркирано на пластове, като кръгове на дървесен дънер.

— Той казва, че говориш добре — подхвърли иронично Борис. — Бива го с любезностите.

— Къде е Гюри?

— О… той отлетя вчера — отвърна Борис и започна да рови във вътрешния джоб на сакото си.

— Отлетя ли? Накъде отлетя?

— За Антверпен.

— Там ли е картината ми?

— Не — Борис беше успял да измъкне два листа от джоба си, които огледа на слабата светлина, преди да ми ги подаде. — Но моят апартамент е в Антверпен, както и колата ми. Гюри ще вземе колата и още някои неща, и ще пристигне да ни посрещне.

Когато вдигнах листа към светлината, видях, че е разпечатка на електронен билет:

ПОТВЪРДЕН

ДЕКЪР/ТИОДОР DL2334

NEWARK LIBERTY INTL (EWR) TO AMSTERDAM, NETHERLANDS (AMS)

Час за качване на борда — 12:45 А

Времетраене на пътуването 7 часа 44 мин.

— Пътят с кола от Антверпен до Амстердам е само три часа — каза Борис. — Ще пристигнем на летище Схипхол горе-долу по едно и също време — не, аз около час след теб — накарах Мириам да ни запази билети за различни полети. Връзката на моя е през Франкфурт. Твоят е директен.

— Тази вечер?

— Да… ами както виждаш, това означава, че нямаме много време…

— А защо пътувам аз?

— Защото може да се окаже, че се нуждая от помощ, а не искам да замесвам други хора в тази история. Е… като изключим Гюри. Но не съм казал на Мириам каква е целта на пътуването ни. О, о, можех да й кажа — прекъсна той опита ми да се намеся. — Само че — колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре. Така или иначе, трябва да побързаш, да вземеш паспорта си и всички пари в брой, с които разполагаш. Толя ще ни закара до Нюарк. Аз… — той потупа сака, който едва сега бях забелязал на задната седалка — аз съм напълно готов. Ще те чакаме в колата.

— Ами парите?

— Колкото имаш.

— Трябваше да ми кажеш по-рано.

— Не беше необходимо. Колкото имаш в брой… — той търсеше цигара по джобовете си, — е, аз не бих се притеснявал за това. Колкото имаш, колкото можеш да вземеш… Защото тези пари не са от значение. Те са най-вече, за да бъдат показвани.

Свалих очилата си, лъснах ги с ръкава си.

— Извинявай, не разбирам.

— Защото… — той се почука с кокалчетата на пръстите по главата, стария жест, с който искаше да каже „глупак“ — защото имам намерение да им платя, но не и пълната сума, която искат. Възнаграждение, защото са я откраднали от мен? Защо тогава да не ме крадат и обират всеки път, когато пожелаят? Каква поука ще си вземат от това? „Този човек е слаб“. „Ние можем да постъпваме с него, както пожелаем“. Но — той кръстоса конвулсивно крака и започна да се опипва от горе до долу за запалка — искам те да мислят, че ние сме склонни да платим всичко. Може да спреш и да изтеглиш пари от банкомат — например да спрем по пътя към летището. Те ще изглеждат добре, новите банкноти. Мисля, че имаш право да внесеш в Европейския съюз не повече от равностойността на десет хиляди евро, така ли беше? Но аз ще стегна остатъка с ластик и ще ги нося в куфарчето си. Освен това — той ми предложи цигара — не мисля, че е честно ти да даваш цялата сума. Аз ще осигуря още кеш, когато стигнем там. Като подарък за теб. А също и чек — е, по-скоро недействителен чек — фалшива вносна бележка от фиктивно съществуваща банка на Карибите. Изглежда съвсем убедително, съвсем законно. Не знам как ще се развие тази част. Ще трябва да импровизираме. Никой с акъл в главата не би приел чек вместо кеш като заплащане за такова нещо! Но ми се струва, че те са неопитни и в отчаяно положение, така че… — той кръстоса пръсти — имам надежда. Ще видим!