Читать «Щиглецът» онлайн - страница 500

— Хайде — каза той, — изглеждаш ужасно. Да намерим нещо за хапване, и да поговорим. Гюри е в колата отвън.

iv.

Кой знае защо, не бях очаквал да видя град, окичен с коледна украса: борови клонки и лъскави гирлянди, витрини, обсипани със звезди, остър, леден вятър, нахлуващ по каналите, огньове, празнични сергии и хора на колела, играчки, пъстрота, сладкиши, празнична бъркотия и блясък. Малки кученца, малки деца, клюкари, зяпачи и натоварени с пакети пешеходци, клоуни с цилиндри и войнишки шинели, и един малък танцуващ шут в коледни одежди, сякаш слязъл от картините на Аверкамп. Все още не се бях разбудил напълно и нищо от онова, което виждах, не ми се струваше по-реално от онзи мимолетен сън в самолета, в който бях видял Пипа в един парк с много фонтани, изхвърлящи нависоко струи вода, а в небето бе надвиснала ниско и величествено планета с пръстен като на Сатурн.

— Нюмаркт — заяви Гюри, когато излязохме на голям кръгъл площад с приказен дворец с кулички; около него имаше открит пазар, леко заснежени клонки от вечнозелени растения, продавачите с плетени ръкавици тупаха с крака по земята, за да се сгреят — илюстрация от детска книжка. Гюри се провикна като Дядо Коледа: — Хо, хо, хо!

— Тук винаги има много полиция — отбеляза мрачно Борис, плъзвайки се към вратата, когато Гюри зави рязко.

Тъй като по най-различни причини въпросът с настаняването ме притесняваше, бях готов да преглътна всякакви условия от рода на спане на пода като незаконно настанени в празна къща. За щастие Мириам ми беше запазила място в хотел, който се намираше в една къща на канал в старата част на града. Оставих багажа си, заключих банкнотите в сейфа и излязох отново на улицата, където ме чакаше Борис. Гюри бе отишъл да паркира колата.

Борис хвърли цигарата си на калдъръма и я стъпка с тока на обувката си.

— Не съм бил тук от доста време — каза той; дъхът му излизаше като бяла пара, докато той оглеждаше преценяващо минувачите, облечени в убити тонове. — Апартаментът ми е в Антверпен… е, аз живея там заради бизнеса си. И Антверпен е красив град — същите морски облаци, същата светлина. Някой ден ще отидем там. Но аз все забравям колко ми харесва и тук. Умираш от глад, нали? — той ме ощипа по ръката. — Имаш ли нещо против да се поразходим?

Вървяхме по тесни улички, влажни и прекалено тесни, за да може по тях да мине кола, магазинчета, потънали в жълтеникава мъгла, пълни със стари гравюри и прашен порцелан. Мост за пешеходци над канала: кафява вода, самотна кафява патица. Пластмасова чашка, вече пълна до половината с вода, се люшкаше по вълничките. Вятърът беше остър и влажен, навяваше острите иглички на суграшицата, пространството около нас изглеждаше тясно и усойно. Попитах дали каналите не замръзват през зимата.