Читать «Щиглецът» онлайн - страница 496

— Ами… — тя заговори толкова тихо, че едва я чувах — напоследък той стана много досаден. Обажда се постоянно по телефона, иска да идва на гости, носи цветя, шоколадови бонбони — горкото старче. Мама не иска да се вижда с него. Чувствам се малко виновна, задето постоянно отбивам опитите му да дойде.

— Е, няма защо да се чувстваш така. Не го допускай у вас. Той е мошеник — казах високо, мляснах я по бузата (отново защракаха фотоапарати; това беше кадърът, който фотографите бяха чакали цяла вечер) и отидох да кажа на Хоуби (който доволно разглеждаше някакъв портрет, привел се към него така, че носът му беше само на няколко инча от платното), че ще замина за малко.

— Добре — каза той колебливо, откъсвайки се от портрета. — През цялото време, откакто работех с него, почти не бях почивал и със сигурност не бях напускал града. — Ти и… — той посочи с глава към Китси.

— Не.

— Всичко наред ли е?

— Разбира се.

Хоуби ме погледна, после хвърли поглед към другия край на залата, където стоеше Борис.

— Нали знаеш, ако имаш нужда от нещо — каза той неочаквано, — винаги можеш да се обърнеш към мен.

— Да, разбира се — казах объркан, не съвсем наясно какво имаше предвид и как е редно да отговоря, — благодаря.

Той сви рамене, сякаш смутен, и се обърна неловко обратно към картината. Борис беше на бара и пиеше шампанско, лапайки изостаналите блини с хайвер. Когато срещна погледа ми, той допи чашата си и посочи с глава към вратата: „да се махаме оттук!“

— До скоро — казах на Хоуби и стиснах ръката му (което нямах обичай да правя), оставяйки го да се взира озадачено след мен. Исках да се сбогувам с Пипа, но тя не се виждаше никъде. Къде ли беше? В библиотеката? В тоалетната? Бях твърдо решен да я зърна още веднъж само за миг — само още един миг — преди да си тръгна.

— Знаеш ли къде е Пипа? — попитах Хоуби след една кратка обиколка; но той само поклати глава. И така, аз постоях изнервен няколко минути край гардероба, чакайки тя да се появи, докато накрая Борис — с уста, претъпкана с ордьоври — не ме хвана за ръката и не ме извлече надолу по стълбите и през вратата.

V.

Изкуството ни е дадено, за да не ни убие истината.

Ницше

Глава 11.

Каналът на господата

i.

Колата обикаляше из квартала, в очакване да ни вземе, но когато спря пред нас, видях, че на волана не беше Гюри, а някакъв тип, когото не бях виждал дотогава — подстриган така, сякаш някой му бе направил тази услуга в изтрезвителя, с пронизващи, полярносини очи.

Борис ни представи един на друг на руски.

— Привет! Меня зовут Анатолий — каза мъжът, и ми протегна ръка, изпъстрена с индиговосини корони и звезди, като шарките на великденски яйца.

— Анатолий? — казах предпазливо. — Очень приятно…

Последва поток от руски думи, от който не разбрах нищо, и се обърнах в отчаянието си към Борис.

— Анатолий — поясни той — не говори и дума английски. Нали така, Толя?