Читать «Щиглецът» онлайн - страница 499

iii.

Заминавахме от различни терминали, затова си казахме „довиждане“ на тротоара, където ме остави Анатолий. Стъклените врати се плъзнаха със задъхано ахване. Вътре, след като минах покрай охраната, стъпил на лъскавия под в предутринната чакалня, проверих данните на мониторите и тръгнах покрай тъмни магазини със спуснати метални решетки. „Брукстоун“, „Тай Рак“, хотдог „Нейтанс“, ведра музика от седемдесетте нахлуваше в съзнанието ми (любов… любовта ще ни свърже… мисли за мен, скъпа, когато…) покрай лъхащи хлад призрачни изходи, заградени с въжета и пусти, ако не броим просналите се в цял ръст на по три-четири седалки едновременно сънливи студенти, покрай самотния бар, който все още беше отворен, самотната сергия за замразен йогурт, самотния безмитен магазин, в който, съгласно настоятелния и нееднократно повтарян съвет на Борис, се отбих да купя бутилка водка („сигурното си е сигурно… пиячка се продава само в контролирани от държавата магазини“) и чак до изхода за моя полет (претъпкан), където чакаха семейства от различни етнически групи с помъртвели погледи, туристи с раници, кръстосали крака на пода, и превтасали бизнесмени с мазни лица и отворени лаптопи, които създаваха впечатление на привикнали към тази рутина.

Самолетът беше пълен. Докато се влачех с тълпата по пътеката между седалките (икономична класа, в средата на редица от пет седалки), аз се питах как Мириам изобщо бе успяла да ми намери място. За щастие бях прекалено уморен, за да се питам за каквото и да било друго; и още преди светлинният сигнал за предпазните колани да изгасне, бях вече заспал — пропускайки напитките, вечерята и филмите — и се събудих едва когато сенниците на прозорците бяха вдигнати, в самолета нахлу светлина и стюардесата се появи, тикайки количката с опаковани закуски: чепка охладено грозде, чаша охладен сок; мазен, увит в целофан кроасан с цвета на яйчен жълтък; можехме да избираме между чай и кафе.

Бяхме се уговорили да се срещнем в сектора за получаване на багажа. Бизнесмените грабваха мълчаливо куфарите си и хукваха — към срещите си, маркетинговите си планове, любовниците си, кой би могъл да знае? Млади любители на марихуана с емблеми с цветовете на дъгата на раниците си подвикваха и се блъскаха, опитвайки се да грабнат багаж, който се оказваше чужд, и спореха кое е най-доброто заведение, отворено в ранните часове — „о, момчета, «Блубърд», безспорно…“

„Не, чакайте… не беше ли на Хаарлемстраат? Сериозно, бях си го записал? Не е ли на това листче? Не, слушайте, момчета, отиваме направо там — не помня името, но отварят рано и имат страхотни закуски. Можеш да си вземеш палачинките и портокаловия сок, да удариш един «Аполо 13» и да си запалиш джойнта направо на масата.“

Събраха се и потеглиха — петнайсетина-двайсет души, безгрижни, с лъскави коси, смееха се, нарамвайки раниците и спорейки как е най-евтино да се стигне до града. Въпреки че имах само ръчен багаж, аз стоях в сектора за получаване на багаж в продължение на повече от час, наблюдавайки как един здраво облепен с опаковъчни лепенки куфар се върти безпризорно на лента, докато Борис се появи зад мен и ме поздрави, обвивайки шията ми с ръка, сякаш се канеше да ме удуши и се опита да настъпи обувките ми.