Читать «Щиглецът» онлайн - страница 492

— Това е той.

— Е… — Хоуби бръкна с привично движение в джоба си, сякаш искаше да извади лупата, но после осъзна, че в този случай тя не му трябва. — Ти предложи да му върнеш парите. Така че, ако това наистина е Рейс — не разбирам защо настоява, тъй като в никакъв случай не е в положение да ни изнудва или да предявява претенции, нали така?

— Не — казах след дълго мълчание, макар това да беше толкова голяма лъжа, че думата се изтръгна с усилие от устата ми.

— Е, в такъв случай няма нужда да изглеждаш толкова притеснен — заключи Хоуби, очевидно облекчен, че сме приключили с темата. — Това е последното нещо, което би могло да ти провали вечерта. Но — той ме потупа по рамото; гледаше към другия край на стаята, търсейки с поглед госпожа Барбър — ти би трябвало на всяка цена да предупредиш Саманта. Не бива да допуска този мошеник в къщата си. Здравейте! — обърна се той към двамата старци, които най-сетне бяха успели да се доберат до нас и ни се усмихваха с очакване. — Аз съм Джеймс Хобарт. Ще позволите ли да ви запозная с младоженеца?

xxxiv.

Партито трябваше да продължи от шест следобед до девет. Усмихвах се, потях се, опитвах се да се добера до бара, но постоянно ме спипваха и отрязваха пътя ми дотам, понякога дори физически ме издърпваха за ръка от бара, съвсем като Тантал, умиращ от жажда, докато онова, което можеше да я уталожи, бе пред очите ми.

— „Ето го и него, мъжа на вечерта!“, „Лъчезарното момче!“, „Честито!“, „Виж, Тиодор, трябва да те запозная с братовчеда на Хари, Франсис — семействата Лонгстрийт и Абърнати са сродници по бащина линия, Бостънският клон на фамилията, дядото на Чанс, нали разбираш, е бил първи братовчед на… Франсис? О, вие се познавате? Прекрасно! А ето и… о, Елизабет, ето те и теб, позволи ми да те отвлека за малко, колко очарователно изглеждаш, този син костюм ти стои великолепно, искам да те запозная с…“. Накрая се отказах от идеята да пийна (или хапна) нещо и — притиснат сред постоянно меняща се тълпа непознати — стоях и постоянно вземах чаши с шампанско от преминаващите келнери, а от време на време и по някой ордьовър, мънички хапки „киш лорен“, миниатюрни блини с хайвер, непознатите се появяваха и си отиваха, а аз стоях като пленник и кимах учтиво, сред безбройните хора с висок произход, с богатство и власт…

(„Никога не забравяй, че не си един от тях“, така ми беше прошепнал моят приятел-наркоман от счетоводството на аукционната къща, когато ме беше видял да общувам с важни клиенти на една разпродажба на картини от импресионисти и съвременни художници…)

… мръзнех, въртях се насам-натам, отправяйки усмивки към различни групички, когато се появи фотографът; бях се заслушал унесено в затъпяващите откъслеци от всевъзможни разговори за голф, политика, спортуващи деца, училища, третата, четвъртата и петата къща на еди-кого си в Иер, Хаянис, Париж, Лондон, Джаксън Хоул или на Юпитер, нали застрояването на Вейл било отвратително, „Помните ли какво очарователно малко селце беше… къде ходиш на ски, Тио? Караш ли ски? Е, тогава вие с Китси задължително трябва да ни посетите в нашата къща в…“