Читать «Щиглецът» онлайн - страница 493
Дона Тарт
Въпреки че търсех с очи Хоуби и Пипа, почти не успявах да ги забележа. Китси водеше при мен разни гости, за да ни запознае със закачлив тон, а след това изчезваше бързо като птичка, отлетяла от перваза на прозореца. За щастие не виждах никъде Хависток. Най-сетне тълпата започна да оредява, но не много; хората бяха започнали да се насочват към гардероба, келнерите отнесоха тортата и десертните чинии от бюфета, когато — докато водех принудителен разговор с група братовчеди на Китси — се озърнах из залата с надежда да видя Пипа (не можех да се възпра да правя това цяла вечер, надявах се да мерна червенокосата й глава, единственото важно и интересно нещо тук) и за свое голямо учудване я видях да говори с Борис. При това разговаряха оживено. Той постоянно я докосваше, прегръщаше я леко през раменете, прехвърляше цигара в пръстите си. Шушукаха. Смееха се. Какво правеше, по ухото ли я хапеше?
— Извинете — казах и започнах бързо да си проправям път през залата към камината, където стояха те — и тогава, в съвършен унисон, двамата се обърнаха и протегнаха ръце към мен.
— Хей! — каза Пипа. — Тъкмо говорехме за теб!
— Потър! — възкликна Борис и ме прегърна. Въпреки че се беше облякъл подходящо за случая, в тъмносин костюм на тънки райета (винаги ми бяха правили впечатление тълпите богати руснаци в магазина на „Ралф Лорън“ на Медисън Авеню), явно не беше възможно да се спретне докрай: очите с тъмни сенки му придаваха размирен и неблагонадежден вид, и макар че косата му не беше мръсна в буквалния смисъл на думата, създаваше такова впечатление. — Радвам се да те видя!
— Аз също — бях поканил Борис, но и през ум не ми бе минало, че той ще се появи — не беше в природата му да помни досадни дреболии от рода на дати, адреси, или пък да идва навреме, ако си спомнеше някоя уговорка. — Нали знаеш кой е той? — попитах, обръщайки се към Пипа.
— Разбира се, че ме знае! Знае всичко за мен! Вече сме най-близки приятели! А сега — той се обърна към мен с присмехулна имитация на деловитост, — трябва да поговорим малко насаме. Нали ще ни извиниш, моля? — обърна се той към Пипа.
— Още разговори насаме? — тя подритна шеговито обувката ми със своята, подобна на балетна пантофка.
— Не се притеснявай, ще го върна при теб! Довиждане! — той й изпрати въздушна целувка. После, докато се отдалечавахме, ми прошепна: — Очарователна е! Господи, колко си падам по червенокоси!
— Аз също, но няма да се женя за нея.
— Нима? — той изглеждаше изненадан. — Но тя ме поздрави! По име! Аха — допълни той, като се вгледа по-внимателно в мен, — изчервяваш се! Да, изчервяваш се, Потър! — заяви той тържествуващо. — Изчервяваш се! Като малко момиченце!
— Млъквай — изсъсках, хвърляйки поглед назад, уплашен, че тя може да го е чула.
— Значи не е тя? Не е малката червенокоска? Толкова по-зле, хм — той се огледа из залата. — Коя е тогава?
Аз посочих.
— Ето я там.
— Аха! В небесносиньо? — той ме щипна с обич над лакътя. — Боже мили, Потър!
