Читать «Щиглецът» онлайн - страница 490

Нуждаех се така отчаяно от питие, че ми беше трудно да не поглеждам постоянно към бара. Вече бях забелязал как Тоди ме сочи на една възрастна двойка и как те ми се усмихват с очакване, канеха се да докретат до мен, за да се представят, но аз обърнах заинатено гръб.

— Стари хора? — погледнах въпросително Хоуби с надеждата да измъкна още нещо от него.

— Да… съжалявам, че трябва да го кажа, но те мамеха някои хора, които бяха направо безпомощни. Всеки, който ги пуснеше у дома си. А някои от тези старци и не притежаваха много неща, те успяваха да ги отмъкнат само с една визита, но ако имаше сериозна плячка… О, тогава продължаваха да мъкнат кошници с плодове, да водят поверителни разговори с тях, потупвайки ги по ръцете, в продължение на седмици…

Свещеникът, пасторът, какъвто и да беше, бе забелязал, че съм зает, и вдигна приятелски ръка — ще поговорим по-късно! — минавайки покрай мен в тълпата, и аз му се усмихнах с благодарност. Дали не беше епископът, как му беше името, който трябваше да ни венчае? А може би някой от католическите свещеници от „Сейнт Игнейшъс“, с които госпожа Барбър бе започнала да се вижда често след смъртта на Анди и господин Барбър?

— Много, много ловки. Понякога се представяха за оценители на мебели, предлагаха безплатни оценки, така успяваха да си осигурят достъп в дома. Или, когато си имаха работа с действително тежки случаи болни на легло или поизкукали — заблуждаваха болногледачите, обяснявайки, че са роднини на старците. Все пак… — Хоуби поклати глава. — Яде ли нещо? — попита той с тона, с който обикновено сменяше темата на разговора.

— Да — казах, макар да не бях ял, — благодаря, но кажи…

— О, чудесно! — възкликна той с облекчение. — Там има стриди и хайвер. И салатата с раци беше добра. Днес така и не се качи да обядваш. Бях ти оставил малко говежда яхния, малко зелен боб и салата — но видях, че не си изял нищо, бяха си в хладилника.

— Каква работа сте имали двамата с Уелти с него?

Хоуби примигна и попита объркано:

— Моля? О — той посочи с глава към Грискъм, — с него ли?

— Именно.

Празничното сияние в залата — светлини, огледала, горящи камини и блещукащи полилеи — създаваше у мен кошмарното усещане, че ме притискат и наблюдават отвсякъде.

— Ами… — Хоуби отново отклони поглед; тъкмо внасяха нова купа с хайвер и той сякаш се канеше да се упъти към бюфета, но после се отказа. — Той се появи в магазина ни с куп сребро и бижута за продан, преди много години, така ми се струва. Твърдеше, че са семейно наследство. Само че една солница — стара работа, много ценна — беше позната на Уелти, тъй като той си спомняше дамата, на която я беше продал. Освен това знаеше, че тя е била измамена от „хиени“, били двама и излъгали, че събират стари книги с благотворителна цел. Така или иначе, Уелти взе вещите на консигнация и се обади на старата дама, а после се обади и в полицията. А аз от своя страна… — той попи потта от челото си с кърпичката на цветя от „Либърти“, която носеше в джобчето на сакото; говореше толкова тихо, че едва го чувах, но не смеех да го помоля да повити тон — година и половина по-рано бях купил цяло едно завещано състояние на покойник от този тип — трябваше да преценя, че има нещо нередно, но… нямаше нищо конкретно, което бих могъл да цитирам, нищо ясно. Разпродажбата се провеждаше в една нова-новеничка сграда на Осемдесет и някоя улица, в източната част — колекция от стари американски произведения на изкуството, натрупана хаотично в помещението, сандъци за чай, стенни часовници тип „банджо“, статуетки от китова кост, столове „Уиндзор“, достатъчно на брой за основаване на училище — но нямаше килими, дивани, нищо, от което се яде, нищо, на което се спи — е, убеден съм, че ти би съобразил по-бързо от мен. Нямаше никакво завещание и никаква леля. Просто беше наел апартамент, който ползваше като склад за нечестно придобитата плячка. А имаше и още нещо, и именно то ме потресе, аз го познавах по име, защото по онова време той имаше свое малко магазинче, просто малка витринка, и една същинска кутийка отзад, но наистина на „Медисън“, недалеч от старата галерия „Парк-Бърнет“, много красиво местенце, отваряше само по уговорка с клиенти. „Антиквариат Шевале“. Някои наистина първокласни френски неща — не в моя ресор. Всеки път, когато минавах оттам, магазинчето беше затворено, но винаги оглеждах витрината. Така и не разбрах чие е, докато собственикът не се свърза с мен за онази разпродажба.