Читать «Щиглецът» онлайн - страница 494

— Не, не… — хванах го припряно за ръка и го задържах.

— Ангел! Сякаш направо долетяла от рая! Чиста като детска сълза! Прекалено съвършена за такъв като теб…

— Да, струва ми се, такова е общото мнение.

— … въпреки че — той посегна към чашата ми с водка и отпи от нея голяма глътка, преди да ми я върне, — на вид ми се струва малко ледена, а? Аз предпочитам по-топлите. Тя… тя е като лилия, като снежинка! Не чак толкова вледенена в интимни моменти, надявам се?

— Би се изненадал.

Той повдигна вежди.

— Аха. И тя е онази, която…

— Да.

— Призна ли си?

— Да.

— И ти не стоиш при нея. Ядосан си.

— Нещо такова.

— Е… — Борис прокара ръка по косата си, — сега трябва да отидеш да поговориш с нея.

— Защо?

— Защото се налага да тръгваме.

— Да тръгваме? Защо?

— Защото е необходимо да се поразходим заедно.

— Защо? — повторих, озъртайки се из залата, искаше ми се той да не ме беше откъснал от Пипа, опитвах се отчаяно да я открия отново. Свещите, оранжевите отблясъци на огъня, там, където тя бе стояла, ми напомниха топлината в онзи бар, сякаш самата светлина можеше да послужи за път обратно, към онази вечер и малката дървена масичка, на която бяхме седели, опрели колене, а лицето й бе огряно от светлина със същия оранжев оттенък. Трябваше да има начин да прекося отново залата, да я хвана за ръка и да я върна към онзи миг.

Борис отметна косата от очите си.

— Хайде! Ще се почувстваш прекрасно, когато чуеш онова, което имам да ти кажа! Но ще се наложи да се прибереш у дома. Вземи паспорта си. А ще са необходими и пари в брой.

Над рамото на Борис — невъзмутимите лица на непознати, студени жени. Госпожа Барбър в профил, леко извърната към стената, стиснала ръката на веселия свещеник, който вече не изглеждаше толкова весел.

— Какво? Чуваш ли какво ти говоря?

Той хвана ръката ми над лакътя и ме разтърси. Същият глас, който ме беше връщал обратно на земята толкова много пъти, от небесата, изпълнени след дишане на лепило с фрактални образи, когато лежах безчувствен, с отворени очи на леглото и наблюдавах удивителните синьо-бели експлозии по тавана.

— Хайде! Ще говорим в колата. Да потегляме. Взел съм ти билет…

Да потегляме? Погледнах го. Не бях чул нищо друго.

— Ще обясня. Не ме гледай така! Всичко е наред. Нямай грижа. Но — това е първото — ти трябва да уредиш нещата така, че да можеш да отсъстваш няколко дни. Три дни. Най-много. Така че — той махна с ръка — върви, върви, уреди нещата със Снежната принцеса и да се махаме оттук. Не мога да пуша тук, нали? — допълни той, озъртайки се. — Никой не пуши.

„Да се махаме оттук“. Това бяха единствените смислени думи, които някой ми бе казал тази вечер.

— Защото се налага да се прибереш незабавно — той се опитваше с познатия си маниер да улови погледа ми. — Вземи си паспорта. И… пари. Колко имаш в брой?

— Е, в банката… — подех аз, побутвайки очилата по-нагоре по носа си, странно отрезвен от тона му.

— Не ти говоря за банка. Не става дума и за утре. Питам те колко имаш на ръка. Сега.