Читать «Щиглецът» онлайн - страница 378

— Е, какво — Хоуби свали очилата си. Разбирах колко е объркан от начина, по който опипваше предпазливо почвата, опитвайки се да оформи отговора си. — Станалото-станало. Няма смисъл да влошаваме допълнително положението. Само че — той се прекъсна и замълча, — аз не познавам този човек, но ако той е мислел, че скринът е работа на Афлек, значи има повече пари, отколкото разум. Да плати седемдесет и пет хиляди — нали толкова ти е дал за това нещо?

— Да.

— Е, трябва да иде да си прегледа главата, само това мога да кажа. Мебели от такава класа се появяват един-два пъти на десетилетие — и то невинаги. При това не се появяват ей така, отникъде.

— Да, но…

— Освен това и последният глупак знае, че един истински Афлек би струвал много повече. Кой си купува такава мебел, без да си подготви преди това домашното? Само някой идиот и това е. И още нещо — каза той, повишавайки тон, защото се бях опитал да кажа нещо — след като той е повдигнал въпроса, ти си постъпил правилно. Предложил си да му върнеш парите, а той не е приел, нали така каза?

— Не съм му предлагал да върна парите. Предложих да откупя скрина обратно.

— Но на цена, по-висока от платената от него! И как ще изглежда всичко това, ако бъде представено в съда? Нещо, което той няма да направи, можеш да ми вярваш.

В настъпилото мълчание, под болнично ярката светлина на работната му лампа, осъзнах доколко неуверени сме и двамата относно онова, което трябваше да предприемем. Попчик — който дремеше на сгънатата хавлиена кърпа, която Хоуби бе поставил за него между краката на една масичка, завършващи с нокти на хищна птица — потрепваше и проскимтяваше насън.

— Искам да кажа — поде Хоуби — беше избърсал боята от ръцете си и посягаше към четката с нетрепващ поглед на привидение, като призрак, упорито съсредоточен върху мисията си — продажбите никога не са били мой ресор, знаеш го, но съм в този бизнес от много време. И понякога — ръката му с четката се стрелна и нанесе една лека мазка — границата между прекаленото разхвалване на стоката и измамата е действително много неясна.

Чаках, обзет от неувереност, насочил поглед към лакираната в черно ракла. Беше много красива, донесена от пенсионирал се морски капитан в дома му в покрайнините на Бостън: украшения от мидени черупки и гравирани раковини, цитати от Стария Завет, бродирани от неомъжените му сестри, мирисът на китово масло, горящо вечер в лампата, тишината на остаряването.

Хоуби отново остави четката.

— О, Тио — каза той, донякъде ядосано, почесвайки чело с опакото на ръката си, която остави там тъмно петънце. — Нима очакваше, че ще се захвана да те упреквам? Излъгал си онзи тип. Опитал си се да поправиш нещата. Но той не иска да продава. Какво повече би могъл да направиш?

— Не е само този скрин.

— Какво?

— Не трябваше да се захващам с това — нямах сили да срещна погледа му. — Първо го правех, за да плащам сметките, да измъкна фирмата от затрудненията, а после, предполагам… искам да кажа, някои от тези мебели са удивителни, заблудиха мен, а пък си седяха така на склад…