Читать «Щиглецът» онлайн - страница 377
Дона Тарт
— Не… — опитвах се да измисля нещо, което да прозвучи забавно, нещо непринудено, госпожа Гибъри с много подходящия си прякор „Трипи“ за нас обикновено беше извор на забавление — но главата ми беше абсолютно празна. — Опасявам се, че не е това.
Хоуби се изправи, тикна четката зад едното си ухо, избърса чело с носна кърпа с безумен десен — психеделично лилаво, като че ли върху нея бе повърнала африканска теменужка, вероятно я беше намерил на поредната разпродажба на север сред вещите на някоя побъркана стара дама.
— Е, кажи тогава какво има — каза той спокойно, посягайки към една от чинийките, в които бъркаше боите. Сега, след като вече бях навършил двайсет години, наложената от разликата в поколенията дистанция между нас бе изчезнала и отношенията ни бяха колегиални — трудно ми бе да си представя, че подобна близост би се установила между мен и баща ми, ако той беше още жив; аз винаги бих бил под напрежение, винаги щях да се опитвам да преценя доколко е пиян или надрусан и дали мога да разчитам на някакъв смислен отговор.
— Аз — опипах стола зад себе си, за да се уверя, че не лепне, преди да седна. — Хоуби, направих глупава грешка. Не, нещо наистина много глупаво — настоях, когато той махна добросърдечно и пренебрежително с ръка.
— Ами… — той отмерваше чиста умбра с капкомер в чинийката — колко е глупаво не знам, но мога да ти кажа, че миналата седмица целият ми ден беше съсипан, когато видях, че върхът на свредела е минал през плота на масата на госпожа Уосърман. Беше чудесна маса, от времето на Уилям и Мери. Знам, че тя няма да забележи закърпеното място, но можеш да ми вярваш, моментът беше неприятен.
Това, че той не изглеждаше особено впечатлен, ме накара да се почувствам още по-зле. Бързо, сякаш се спусках насън по шеметно стръмна пързалка, аз се хвърлих стремително да му обяснявам случая с Лушъс Рийв и скрина, пропускайки да спомена Плат и квитанцията със задна дата във вътрешния джоб на сакото ми. Веднъж започнал, не можех да се спра, като че ли най-важното бе да не спирам да говоря, да говоря като някой заловен на магистралата убиец, не спиращ да нарежда монотонно в светлината на електрическата крушка в някой провинциален полицейски участък. В някакъв момент Хоуби бе престанал да работи, тикнал бе отново четката зад ухото си; слушаше непоклатимо, сключил вежди, с онзи далечен, затворен в себе си вид на сгушена арктическа яребица, който познавах много добре. После измъкна четката от косми на самур иззад ухото си и я потопи във вода, преди да я избърше с едно фланелено парцалче.
— Тио — каза той, вдигна ръка и затвори очи, — бях започнал да увъртам, да повтарям едно и също за неосребрения чек, задънена улица, тежко положение, — стига. Всичко ми е ясно.
— Толкова съжалявам — бърборех безсмислено. — Никога не биваше да го правя.
