Читать «Щиглецът» онлайн - страница 380

— Не, не — отвърнах припряно (макар всъщност да бях продал някои от тези мебели за сума, два пъти по-голяма от тази). — И не съм продавал на никой от редовните ни клиенти. — Това поне беше вярно.

— На кого тогава?

— На хора от Западното крайбрежие. Кинаджии, компютърни специалисти. Също и на хора от Уол Стрийт, но — на младоци, нали разбираш, от разни хедж-фондове. Тъпанари с пари.

— Имаш ли списък на клиентите?

— Не точно списък, но…

— Има ли как да се свържеш с тях?

— Е, разбираш ли, сложно е, защото… — не ме притесняваха хората, повярвали, че са открили истински образец на стила „шератън“ на изгодна цена и напуснали забързано магазина с фалшификатите си, убедени, че са измамили мен. Старото правило Caveat emptor бе повече от приложимо в този случай. Нито веднъж не бях казал пред тях, че мебелите са автентични. Притесняваха ме хората, на които бях продавал съвсем целенасочено мебелите — и ги бях лъгал съвсем съзнателно.

— Нямаш списък с имената им.

— Така е.

— Но все пак имаш някаква представа. Би могъл да ги откриеш.

— До известна степен.

— „До известна степен“. Не разбирам какво искаш да кажеш с това.

— Има някои бележки, товарителници. Мога да сглобя някои неща по памет.

— Можем ли да си позволим да откупим обратно всички тези мебели?

— Ами…

— Можем ли? Да или не?

— Ами… — нямаше начин да му кажа истината, тоест, че е невъзможно. — Това би ни поставило в много затруднено положение.

Хоуби потърка едното си око.

— Е, затруднено или не, трябва да го направим. Нямаме избор. Ще затегнем коланите. Дори да е трудно известно време… дори да започнем да бавим плащанията на данъците. Защото — продължи той, тъй като аз продължавах да го гледам, — не можем да допуснем дори за едно от тези неща да се поддържа измамата, че е истинско. Боже мили — той поклати невярващо глава, — как, по дяволите, си го направил? Та те дори не са добри фалшификати! Някои от материалите, които съм ползвал… всичко, което имах подръка… скалъпени са през куп за грош…

— Всъщност… — на практика работата на Хоуби се бе оказала достатъчно добра, за да заблуди дори някои сериозни колекционери, но си казах, че може би не е разумно да споменавам това сега…

— … и, разбираш ли, ако едно от парчетата, които си продал като оригинали, се окаже фалшификат — тогава ще излезе, че всички са фалшиви. Всичко ще бъде поставяно под въпрос — всяка отделна вещ, излязла някога от този магазин. Не знам замислял ли си се за това.

— Ъъъ… — много пъти бях мислил по този въпрос. Мислех за това почти непрекъснато от онзи обяд с Лушъс Рийв насам.

Хоуби мълча толкова дълго, че аз започнах да се изнервям. Но накрая той просто въздъхна, потри очи и се извърна леко, заемайки се отново с работата си.

Мълчах, наблюдавайки как лъскавата черна линия, излизаща изпод четката му, се превръща в черешова клонка. Сега вече всичко беше ново. Двамата с Хоуби бяхме съдружници, плащахме заедно данъците си. Аз бях определен за изпълнител на завещанието му. Вместо да се изнеса в отделен апартамент, бях предпочел да продължа да живея на горния етаж и да му плащам почти символичен наем, няколкостотин долара месечно. Доколкото можеше да се каже, че имах дом и близки, това бяха неговият дом и той самият. Когато слизах долу да му помагам с лепенето, го правех не толкова, защото той имаше нужда от мен, колкото заради удоволствието да се ровим за стеги и да си крещим, надвиквайки гърмящата музика на Малер; а когато понякога прескачахме вечер до „Белия кон“ за по едно питие и по някой сандвич на бара, за мен това нерядко се оказваше най-хубавото време от деня.