Читать «Щиглецът» онлайн - страница 376

Което — ако трябваше да бъда честен — би било напълно заслужено. Как изобщо бях могъл да си помисля, че ще съумея да я укривам успешно? От години се канех да предприема нещо във връзка с картината, да я върна там, където й беше мястото, и все пак по някакъв начин все я задържах при себе си и намирах причини да не правя нищо. Когато си помислех за нея, опакована и запечатана там, в северната част на града, се чувствах така, сякаш се бях самоунищожил, изличил, като че ли заравянето й на онова място само бе увеличило мощта й, бе й придало по-жизнена и страховита форма. По някакъв начин, макар и лежаща под покрова си в своята гробница в хранилището, тя бе съумяла да се освободи и да се появи в някакъв измамен, общодостъпен разказ, като постоянно сияние, тлеещо дълбоко в световното съзнание.

xvi.

— Хоуби — започнах аз, — закъсал съм.

Той вдигна поглед от раклата в японски стил, която имаше нужда от леко възстановяване: изпъстрена с петли и жерави, със златни пагоди върху черната политура.

— Мога ли да ти помогна?

Той очертаваше крилото на един жерав с акрилна боя — много различна от оригиналната, която бе на основата на смола, но първото правило на реставрациите, на което той ме бе научил отдавна, беше никога да не предприемаш необратими ходове.

— Всъщност работата е там, че, как да кажа, забърках и теб в кашата. Неволно.

— Е — линията, която изтегляше с четката, си оставаше равна, ако си казал на Барбара Гибъри, че ще й помогнем за тази къща, която обзавежда в Райнбек, оправяй се сам. „Цветовете на чакрите“! Никога не съм чувал за подобно нещо.