Читать «Щиглецът» онлайн - страница 379

Сигурно бях очаквал нежелание да повярва, повишаване на тон, някакво възмущение. Но онова, което стана, беше много по-лошо. С избухване бих могъл да се справя. Вместо това той не каза нито дума, само ме гледаше натъжено, набит и масивен, обгърнат от светлината на работната лампа като с ореол, а сечивата му, наредени на стената зад него, приличаха на масонски символи. Остави ме да му разкажа онова, което трябваше да бъде разказано, и ме слушаше безмълвно, докато говорех, а когато накрая проговори, гласът му беше по-тих от обикновено, без следа от разгорещеност.

— Добре тогава — приличаше на фигура от алегорична картина: дърводелец-мистик с черна престилка, полускрит в сенките. — Добре. И какво смяташ да предприемеш по този въпрос?

— Аз… — това не беше отговорът, който бях очаквал. Очаквайки със страх избухването на гнева му (защото несъмнено се бе случвало Хоуби да се разяри, колкото и да бе добродушен иначе и да не се гневеше лесно), бях си подготвил всякакви оправдания и извинения, но изправен пред тази негова зловеща невъзмутимост, не виждах как да се защитя. — Ще направя, каквото кажеш — от детските си години не се бях чувствал толкова посрамен и унизен. — Грешката е моя, готов съм да поема пълната отговорност.

— И така, мебелите са продадени — той като че ли обмисляше нещо в ход, създаваше донякъде впечатлението, че си говори сам. — Никой друг не се е свързвал с теб?

— Никой.

— И откога продължава това?

— О, ами — (поне от пет години) — една-две години като че ли…

Той изкриви лице.

— Боже мили. Не, не — продължи той припряно, — просто се радвам, че реши да бъдеш откровен с мен. Но ще се наложи да се заемеш с тази работа, да се свържеш с клиентите, да им кажеш, че имаш известни съмнения — не е необходимо да се задълбочаваш, просто казвай, че е възникнал проблем, че има съмнения в автентичността… и предлагай да откупиш мебелите на цената, на която си им ги продал. Ако не пожелаят да ти обърнат внимание — добре. Ти си направил оферта. Но ако решат да продават, ще ти се наложи да се примириш, разбираш ли?

— Да.

Онова, което не казах — което не можех да му кажа — бе, че не разполагаме с пари, за да възстановим разходите дори на една четвърт от въпросните клиенти. Бихме банкрутирали за един ден.

— Казваш „мебели“. Кои мебели? Колко на брой?

— Не знам.

— Не знаеш?

— Тоест знам, само че…

— Тио, моля те — сега вече се беше ядосал; забелязах това с облекчение. — Край на увъртанията. Говори открито с мен.

— Ами… не регистрирах продажбите. Вземах парите в брой. Така че, разбираш ли, да няма начин ти да разбереш, дори ако бе решил да провериш счетоводните книги…

— Тио, не ме карай да повтарям въпроса си. Колко са продадените мебели?

— О… — въздъхнах аз — ами… дузина — може би — добавих последното, забелязал слисаното изражение на Хоуби. Всъщност бях продал три пъти повече мебели, но бях сигурен, че повечето хора, които бях измамил, бяха прекалено несведущи, за да забележат нещо, или пък толкова богати, че им бе все едно.

— Боже мили, Тио — каза Хоуби, след като бе мълчал потресено известно време. — Дузина парчета? Но не на такива цени? Не като предполагаемия Афлек?