Читать «Щиглецът» онлайн - страница 36

Трябваше да се вгледаш много внимателно, за да видиш тази врата; беше боядисана в същия цвят като стените, врата от онези, които при обичайни обстоятелства държат заключени. Забелязах я само защото не беше затворена докрай — лявата й страна отзяваше от стената, или защото не я бяха затворили добре, или защото поради липсата на електричество заключващото устройство не функционираше, не знам. Все пак отварянето й не беше лесно — беше стоманена, тежка, и се наложи да я дърпам с всички сили. Внезапно — с пневматична въздишка — тя поддаде така неочаквано, че аз залитнах.

Промъквайки се през нея, се озовах в тъмен служебен коридор с много по-нисък таван. Аварийните светлини тук бяха много по-слаби, отколкото в галерията, затова трябваше да изминат няколко мига, преди очите ми да се приспособят към мрака.

Коридорът сякаш се простираше на мили напред. Запристъпвах боязливо, надничайки в онези офиси, чиито врати бяха открехнати. Камерън Гайслър, куратор. Мияко Фуджита, помощник-куратор. Имаше отворени чекмеджета, столовете бяха издърпани встрани от бюрата. На прага на един от кабинетите се търкаляше дамска обувка с висок ток.

Атмосферата на запустение беше невъобразимо зловеща. Имах чувството, че в далечината чувам сирени на полицейски коли, и може би дори говор по радиостанции и лай на кучета, но ушите ми пищяха толкова силно след експлозията, та си мислех, че може би така ми се струва. Все повече ме плашеше това, че не виждах никакви пожарникари, полицаи или охранители — всъщност не бях видял жива душа.

В служебната част на музея не беше толкова тъмно, че да ползвам фенерчето-ключодържател, но не беше и достатъчно светло, та да виждам добре. Намирах се в някаква част, подобна на архив или склад. Стените на кабинетите бяха покрити от пода до тавана с шкафове с метални лавици, на които бяха подредени пластмасови кутии като онези, които се ползват в пощите, и картонени кутии. Тесният коридор ме изнервяше, имах чувството, че стените ще ме смажат, а стъпките ми отекваха така влудяващо, че един-два пъти спрях и се обърнах, за да видя дали някой не върви зад мен.

— Има ли някой? — подвикнах плахо, продължавайки да надничам в някои от стаите, покрай които минавах. Част от кабинетите имаха оскъдно, модерно обзавеждане, други бяха претъпкани, неподдържани, пълни с неспретнато натрупани книги и документи.

Флорънс Клаунер, отдел „Музикални инструменти“. Морис Ораби-Русел, ислямско изкуство. Виктория Габети, текстил. Минах покрай едно прилично на пещера, тъмно помещение с дълга работна маса, на която бяха подредени несъответстващи едно на друго парчета плат, подобни на части от пъзел. В дъното на помещението бяха наблъскани стойки на колелца, на които висяха дрехи в найлонови чували, също като стойките до служебните асансьори в „Бендълс“ или „Бъргдорфс“.