Читать «Щиглецът» онлайн - страница 37

Когато стигнах до място, където коридорът се разделяше на два ръкава, водещи под прав ъгъл наляво и надясно, аз се озърнах, изпаднал в недоумение накъде да завия. Миришеше на паркетин, терпентин и различни други химикали, сред които се долавяше и острият мирис на дим. Кабинети и работилници се нижеха до безкрайност във всички посоки: затворена геометрична схема, безлична и непоклатима.

Отляво някаква светлина примигваше от електроинсталацията на тавана. Оттам се чуваше прекъслечно жужене на статично електричество и на тази трептяща светлина видях по-надолу по коридора чешмичка.

Затичах към нея — толкова бързо, че едва не се подхлъзнах — и загълтах, притиснал уста към чучура, такива количества студена вода, толкова бързо, че болка прониза слепоочието ми. Хълцайки, започнах да мия кръвта от ръцете си и да плискам с вода възпалените си очи. Миниатюрни, почти невидими стъклени тресчици падаха с лек звън като ледени игли в металния умивалник.

Облегнах се на стената. От флуоресцентната светлина отгоре — трептяща, примигваща — ми призляваше. Изправих се с усилие; тръгнах напред, залитайки малко в несигурните проблясъци. В тази посока обстановката започна да добива решително по-индустриален вид: дървени палети, ниска количка, долавях присъствието на предмети, складирани и разнасяни в дървени сандъци. Стигнах до друго място, от което се отклоняваше един сенчест, хлъзгав коридор, тънещ в мрак, и аз тъкмо се канех да го подмина, когато видях в далечината светещ червен надпис — „Изход“.

Препънах се в собствените си крака и паднах; станах, все още хълцайки, и хукнах по безкрайния коридор. В края му имаше врата с метален лост, като аварийните изходи в моето училище.

Бутнах я и тя се отвори със звук, подобен на излайване. Хукнах надолу по едно тъмно стълбище — дванайсет стъпала, завой на площадката, после още дванайсет стъпала до долната площадка, пръстите ми едва докосваха металните перила, тропотът на обувките ми отекваше с такава влудяваща сила, сякаш редом с мен тичаха още десетина души. Стълбата свършваше в един сив служебен коридор с още една аварийна врата. Хвърлих се с цялата си тежест върху нея, бутнах с две ръце, тя се отвори — и връхлетелият насреща ми дъжд заедно с оглушителния вой на сирени ми подействаха като плесница.

Струваше ми се, че бих могъл да закрещя на глас, толкова щастлив бях, че съм навън, но надали някой би ме чул в този шум: със същия успех бих могъл да се опитам да надвикам двигателите на самолетите на летище „Ла Гуардия“ по време на гръмотевична буря. Сякаш сирените на всички пожарни коли, всички полицейски коли, линейки и всякакви превозни средства на спасителни отряди от пет района плюс Джърси виеха и пищяха на Пето Авеню — възторжен, весел звук, напомнящ на празничния шум и фойерверките на Нова Година, Коледа и Четвърти юли, взети заедно.