Читать «Щиглецът» онлайн - страница 34

След като успях да се измъкна през дупката, стъпих на крака, коленете ми се подгъваха, бях зашеметен от облекчение.

— Има ли някой? — извиках отново, питайки се защо наоколо има толкова много съоръжения, а никъде не се виждат пожарникари. Галерията беше замъглена от дим, но в по-голямата си част неповредена, прозрачните слоеве пушек ставаха толкова по-плътни, колкото по-нагоре се издигаха, но дори само по разкривените и обърнати към тавана лампи и охранителни камери можеше да се прецени, че някаква страховита сила е преминала като вихрушка през помещението. Бях толкова щастлив, че съм излязъл на открито, че трябваше да минат няколко мига, преди да осъзная колко странно е, че съм единственият, който стои на краката си в помещение, пълно с хора. Всички с изключение на мен лежаха на пода.

Онези, които лежаха наоколо, бяха поне една дузина — и не всички бяха цели. Изглеждаха така, сякаш бяха паднали от голяма височина. Три или четири от телата бяха покрити отчасти с горнища на пожарникарски униформи, изпод които стърчаха крака. Другите лежаха открити, с изцъклен поглед, сред петна, подобни на следи от експлозия, от пръскаща и плискаща течност, като след гигантска кървава кихавица, носещи усещането за истерично движение сред общата неподвижност. Спомням си особено ясно една дама на средна възраст, чиято опръскана с кръв блуза беше с десен на яйца от Фаберже, приличаше всъщност на блуза, която тя можеше да е купила от сувенирния магазин на музея. Очите й — очертани с черен грим — се взираха безизразно в тавана; а тенът й беше очевидно изкуствен, тъй като кожата й бе запазила свежия си прасковен оттенък, макар че горната част на главата й липсваше.

Помръкнали маслени бои, потъмнели златни рамки. Със ситни крачки отидох към средата на помещението, залитах леко, губех равновесие. Чувах собственото си хрипливо вдишване и издишване, звукът беше странно плитък, кошмарно тих. Не исках да гледам, но не можех иначе. Дребен азиатец, предизвикващ жалост в бежовото си дълго яке, лежеше свит на кълбо в разширяваща се локва кръв. Видях и един охранител (най-лесна за разпознаване беше униформата, дотолкова зле обгорено беше лицето му) с ръка, извита зад гърба и жестоко разплискана кръв на мястото, където трябваше да е кракът му.

Но основното, най-важното беше това, че сред налягалите на пода хора не разпознах нея. Принуждавах се да ги гледам, всеки поотделно, един по един — а дори понякога да не успявах да се принудя да погледна лицето, нали знаех как изглеждат краката на майка ми, дрехите й, двуцветните чернобели обувки; и дълго след като се бях убедил, че нея я няма, се насилвах да остана сред телата, сгушен, със затворени очи, като болен гълъб.