Читать «Щиглецът» онлайн - страница 38

Изходът ме изплю в Сентръл Парк, излязох през една странична врата между товарните рампи и паркинга — наоколо нямаше никого. Алеите в сивкавозелената далечина пустееха; вятърът полюшваше дървесните корони, сякаш покрити с белезникава пяна. По-нататък плисканото от дъжда Пето Авеню беше блокирано. От мястото, на което стоях, едва успявах да видя през пороя гигантската, нестихваща канонада от най-различни дейности: имаше кранове и всякакви други съоръжения, полицаи отблъскваха тълпите назад, виждаха се червени светлини, жълти и сини светлини, ярки отблясъци, припламващи, пулсиращи и въртящи се с живачно непостоянство.

Вдигнах лакът, за да заслоня лицето си от дъжда и хукнах през пустия парк. Дъждовни капки се стичаха по челото ми и влизаха в очите ми, от което светлините по булеварда се размиваха в далечно, пулсиращо петно.

„Нюйоркска полиция“, „Противопожарна защита — Ню Йорк“, паркирани микробуси с движещи се чистачки на предните стъкла, полицейски кучета, батальон за спасителни операции, сапьорска полицейска част. Черни дъждобрани плющяха и се издуваха от вятъра. Жълта полицейска лента за ограждане на местопрестъпления препречваше изхода на парка през портата „Майнърс Гейт“. Повдигнах я без колебание, промуших се под нея и се шмугнах тичешком в тълпата.

В блъсканицата никой не ме забеляза. В продължение на няколко мига тичах безсмислено нагоре-надолу по улицата, а дъждът обсипваше с пръски лицето ми. Накъдето и да погледнех, около мен се стрелкаха отражения на собствената ми паника. Наоколо се въртяха и надигаха сляпо вълни от хора: полицаи, пожарникари, хора със защитни каски, възрастен мъж, притиснал счупения си лакът към тялото си и жена с разкървавен нос, побутвани към Седемдесет и девета улица от един объркан полицай.

Никога не бях виждал толкова много пожарникарски коли на едно място: на отделение 18, на „Файтинг 44“, на Първи спасителен отряд, кола номер 4, „Гордостта на централните квартали“. Промушвайки се през морето от паркирани коли и черни служебни шлифери, забелязах една линейка на доброволческата еврейска организация „Хатзола“: на задния капак имаше надпис на иврит, а през отворените врати се виждаше нещо като малка осветена болнична стая. Санитари се бяха привели над една жена и се опитваха да я накарат да легне, докато тя се боричкаше да се изправи. Сбръчкана ръка с лакирани в червено нокти се вкопчваше напразно във въздуха.

Почуках с юмрук на вратата.

— Трябва да се върнете вътре — извиках. — Там има още хора…

— Има втора бомба — изкрещя в отговор един от санитарите, без да ме погледне. — Наложи ни се да евакуираме…

Не ми остана време да осмисля отговора, защото един огромен полицай връхлетя светкавично върху мен; беше с масивна глава, подобен на булдог, с издути мускули на ръцете като състезател по вдигане на тежести. Сграбчи ме грубо за ръката над лакътя и започна да ме влачи и бута към другата страна на улицата.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — изрева той, заглушавайки възраженията ми, докато аз се опитвах да се изтръгна от хватката му.