Читать «Щиглецът» онлайн - страница 35

В следващата зала имаше още трупове — три тела. Дебел мъж с пуловер на ромбове без ръкави; покрита с рани стара дама; светлокосо момиченце, което ми напомняше на малко пиленце, с червена следа от ожулване на слепоочието, но иначе никъде по него не се забелязваха наранявания. А по-нататък нямаше други тела. Минах през няколко зали, осеяни със спасителни съоръжения, но въпреки петната от кръв по пода в тях нямаше мъртъвци. А когато стигнах до залата, която ми се струваше най-отдалечена, залата, към която тя бе тръгнала, където е била, залата, където беше картината „Урок по анатомия“ — бях прижумял, молех се отчаяно — видях и там същите носилки и апарати, и там, в странната тишина, която отекваше като писък, единствените наблюдатели бяха същите онези двама озадачени холандци, които се бяха взирали от стената в мен и майка ми, сякаш питайки: „Какво правите вие тук?“.

После нещо сякаш прещрака. Дори не помня как се случи; просто изведнъж се озовах на друго място, тичах, тичах през помещения, в които нямаше нищо друго освен димна омара, която придаваше безплътност и нереалност на внушителния им вид. Преди залите бяха изглеждали доста ясно подредени, в криволичеща, но логична поредица, съгласно която всички коридори се вливаха като притоци в голяма река, водеща към магазина за сувенири. Но сега, докато се връщах през тях бързо и се движех в обратна посока, осъзнах, че пътят съвсем не е толкова ясен; постоянно се озовавах пред стени без врати и влизах в задънени помещения. Вратите и входовете не бяха там, където очаквах да ги открия; сякаш от нищото изникваха основи на колони без колони върху тях. Когато завивах прекалено бързо зад един ъгъл, едва не се блъснах в група стражи на Франс Халс: едри, грубовати, червендалести мъже, подпухнали от много бира, същински нюйоркски полицаи на бал с маски. Взираха се студено надолу към мен, с нетрепващи, развеселени погледи, и когато се съвзех, аз отстъпих назад и отново хукнах.

Дори в спокойни дни понякога се случваше да се залутам в музея (кръстосвайки зали с образци на изкуството от Океания, тотеми и издълбани канута) и понякога трябваше да моля някой от пазачите да ме ориентира. Особено объркващи бяха залите с живопис, защото ги пререждаха толкова често; и сега, докато тичах из пустите зали, в призрачния полумрак, все повече усещах надигането на страха. Мислех си, че знам пътя към главното стълбище, но скоро след като излязох от залите с тематични експозиции, всичко наоколо започна да ми изглежда непознато, и след като в продължение на минута-две вземах замаян, тичешком завои, без да съм уверен, че знам накъде се движа, установих, че окончателно съм се загубил. По някакъв начин бях успял да прекося залите с шедьоври на италиански майстори (образи на разпнатия Христос, учудени на вид светци, змии и готови за бой ангели), озовавайки се в секция „английски художници от осемнайсети век“ — част от музея, която бях посещавал рядко и не познавах. Пред мен се ширеха дълги, просторни пространства, подобни на лабиринт помещения, които напомняха на омагьосан замък — лордове в перуки и невъзмутимите красавици на Гейнсбъро наблюдаваха безразлично объркването ми. Тези просторни дворцови зали бяха вбесяващи, защото като че ли не водеха до стълбище, нито пък към някой от главните коридори, а само към други великолепни дворцови зали, същите като тях; почти се бях разплакал, когато изведнъж видях една почти незабележима врата в странична стена на залата.