Читать «Щиглецът» онлайн - страница 312

Но аз нямах никакво желание да се възползвам от положението си, още по-малко пък да се себедоказвам. Шляех се по улиците като болен от амнезия и (вместо да си пиша домашните, да отида в езиковата лаборатория, или да се присъединя към някой от клубовете, в които бях поканен) се качвах на метрото, пътувайки до разни последни спирки, където се озовавах в подобни на чистилище квартали, и се скитах сред испански кръчми и центрове за присаждане на коса. Но скоро изгубих интерес и към новооткритата възможност да обикалям града — да обикалям стотиците мили на линиите в подземната железница, просто така, защото ми е хрумнало — и вместо това, както камъкът потъва беззвучно в дълбока вода, аз потънах в безцелни занимания в мазето на Хоуби, сред приветливата, сънна атмосфера под нивото на тротоара, където бях изолиран от градския шум и настръхналите към небесата офис-сгради и небостъргачи, и с удоволствие полирах плотове за маси и слушах класическа музика по радио „Ню Йорк“ часове наред.

И защо, в края на краищата, трябваше да се вълнувам от passé composé и произведенията на Тургенев? Какво лошо имаше в това да спя до късно, придърпал завивката над главата си, а после да се шляя из притихналата къща, където в чекмеджетата откривах събирани някога миди, под писалището в дневната имаше плетени панери с натрупани в тях парчета дамаска и светлината на залеза проникваше през ветрилообразния прозорец над входната врата на тънки остриета с цвят на корал? Много скоро, между училището и работилницата, аз успях да потъна в сънливо забвение, в една видяна под друг ъгъл, като в сън, версия на предишния си живот, в която ходех по познатите ми улици, но живеех при различни обстоятелства, сред различни лица; и макар често, докато вървях пеш към училище, да мислех за предишния си, загубен живот с майка си — всичко можеше да отключи тези размисли, спирката на метрото на Канал Стрийт, осветените кофи с цветя на корейския пазар — над живота ми във Вегас сякаш се беше спуснала черна завеса.

Само понякога, в мигове, когато забравях да се контролирам, той пробиваше на такива бунтовни изблици, че аз се заковавах удивен на място, както си вървях по тротоара. По някакъв начин настоящето се беше свило и превърнало в далеч по-безинтересно място. Може би просто бях се вразумил донякъде, нямаше го вече хроничното опустошаващо великолепие на онези бурни хлапашки пиянства, когато нашето войнствено племе, наброяващо само двама, буйстваше из пустинята; може би така се порастваше, макар да не можех да си представя Борис (във Варшава, Кармиуолог, Нова Гвинея и където и да било другаде) да води този улегнал живот, бележещ прехода към зрелостта, в който се бях озовал аз. Двамата с Анди — а дори и с Том Кейбъл — бяхме обсъждали оживено плановете си какви да станем, когато пораснем, но що се отнася до Борис, понятието за бъдеще за него като че ли не надхвърляше момента на следващото хранене. Не можех по никакъв начин да си го представя как се подготвя да си изкарва прехраната или да стане полезен член на обществото. И все пак, съжителството с Борис ми даде възможността да осъзная, че животът е пълен с големи, смешно големи възможности — далеч по-големи от онези, които ни представяха в училище. Отдавна се бях отказал от опитите да му пращам съобщения и да му се обаждам; есемесите, изпратени до телефона на Котку, не получаваха отговор, домашният му телефон във Вегас беше изключен. Не можех да си представя — като се вземеше предвид обширния диапазон на странстванията му — че ще го видя отново. И въпреки това мислех за него почти всеки ден. Руските романи, които трябваше да чета за училище, ми напомняха за него; руските романи и „Седемте стълба на мъдростта“, както и долната част на Ийст Сайд — ателиетата за татуировки и магазинчетата за пирожки, мириса на марихуана навсякъде, старите полякини, кретащи с тежки пазарски торби и хлапетата, пушещи във входовете на заведенията по Второ Авеню.