Читать «Щиглецът» онлайн - страница 313

И понякога — внезапно, с почти болезнена острота — аз си спомнях за баща си. Чайнатаун ми напомняше за него с фалшивия си, излинял блясък, за неговите неуловими, неразбираеми промени в настроението: огледала и аквариуми, витрини, украсени с пластмасови цветя и саксии с бамбук на щастието. Понякога, когато вървях надолу по Канал Стрийт, изпратен от Хоуби, за да му купя камък за полиране и венециански терпентин от магазина „Пърл Пейнт“, неволно се озовавах на Мълбери Стрийт, в един ресторант, който баща ми обичаше, недалеч от спирката на „Е“ линия на метрото — по осем стъпала се слизаше в приземния етаж, където на масите имаше покрита с петна мушама, и оттам си купувах хрупкави палачинки с лук, пикантно свинско — все ястия, които трябваше да соча с пръст, тъй като менюто беше написано на китайски. Когато за първи път се върнах у Хоуби, натоварен с мазни хартиени торби, неразбиращото му изражение ме бе накарало да застина на място, стоях в средата на стаята като събудил се посред съня си сомнамбул и се питах какво ли съм си мислил — със сигурност не и за Хоуби; той решително не беше от хората, които копнеят денем и нощем за китайска храна.

— О, харесва ми, харесва ми — каза припряно Хоуби, — просто никога не се сещам за такава храна.

Тогава ядохме долу, в работилницата, направо от кутиите, Хоуби седеше на една табуретка с черната си работна престилка, запретнал ръкави до лактите, а пръчиците за хранене изглеждаха странно дребни между големите му пръсти.

iii.

Неофициалният характер на престоя ми при Хоуби също ме тревожеше. Въпреки че самият Хоуби, с присъщото си разсеяно добросърдечие, като че ли нямаше нищо против присъствието ми в къщата, господин Брейсгърдъл очевидно го приемаше като временно уреждане на въпроса и двамата с научната ми ръководителка в училище ми бяха обяснявали много настоятелно, че макар общежитията в нашия колеж да бяха предвидени за студентите в горните курсове, за мен можело да се уреди нещо. Но всеки път, когато се повдигнеше въпросът за моето постоянно настаняване, аз млъквах и започвах да се взирам в обувките си. Общежитията бяха претъпкани, оплюти от мухи, клетката на асансьора беше нашарена с графити и се движеше с дрънчене, предизвикващо асоциации със затвор; по стените висяха ленти с отрова за мухи, подовете лепнеха от разлята бира, залата с телевизора беше пълна с увити в одеяла, подобни на зомбита фигури, които дремеха по диваните, а разни болнави на вид типове с бради — вече мъже в моите очи, високи, плашещи, двайсетинагодишни — се замеряха с празни кутии от бира във фоайето.