Читать «Щиглецът» онлайн - страница 314

— Е, ти си все още малък — каза господин Брейсгърдъл, когато — притиснат до стената — изразих нежеланието си, макар че истинската причина за това нежелание не беше нещо, което можех да обсъждам с него: как — предвид обстоятелствата — бих могъл да деля стая с някого? Ами охраната? Ако се задействаше противопожарната спринклерна инсталация, заливаща всичко с вода? Опасността от кражба? „Учебното заведение не носи отговорност за личното имущество на студентите“, пишеше в брошурата, която ми дадоха. „Препоръчваме на студентите да застраховат всички ценни предмети, които вземат със себе си в общежитието.“

В транса на постоянното си безпокойство, аз се посветих на задачата да стана незаменим за Хоуби: изпълнявах поръчките му, почиствах четките, помагах му да съставя описи на извършените реставрации и да търси подходящи обкови и парчета старо дърво.

Докато той дялкаше облегалки и струговаше нови крака на столове така, че да заприличат на стари, аз разтапях пчелен восък и смола на котлона, за да правя политура: 16 части пчелен восък, 4 части смола, 1 част венециански терпентин — ароматна, лъскава смес с цвят на карамел, гъста като крем и приятна за бъркане. Скоро той започна да ме учи как да полагам червена основа за позлата: малко от златното покритие винаги се изтриваше на местата, естествено докосвани от ръката, а после тънък, тъмен слой боя от сажди се втриваше в пукнатините. („Патинирането винаги е един от най-големите проблеми при всяка мебел. Ако търсиш старинен ефект върху ново дърво, патинираната позлата е най-лесна за скалъпване.“) А ако и след саждите позлатата изглеждаше прекалено нова и лъскава, той ме научи да я издрасквам с карфица — леки, неравномерни драскотини с различна дължина, после да я удрям лекичко с връзка стари ключове и накрая да насоча срещу нея прахосмукачката с обърната въздушна струя, за да се притъпи отблясъкът. „Що се отнася до мебелите, претърпели тежка реставрация, така че не са им останали износени оригинални части и почетни белези, се налага сам да придаваш старинност, създавайки такива следи. Трикът“, поясняваше той, бършейки чело с опакото на ръката си, „е никога да не се престараваш.“ С което искаше да каже „да избягваш равномерността“. Прекалено равномерното износване беше издайнически белег; истинската възраст — нещо, в което се убедих, разглеждайки оригиналните старинни мебели, минаващи през ръцете ми — беше убягваща, хитра, капризна, сияеща тук, нацупена там, топли, асиметрични линии по розовото дърво на един висок шкаф на местата, където слънцето го беше огрявало, докато другата му страна беше тъмна като в деня, когато е било издялано.