Читать «Щиглецът» онлайн - страница 310

— Ами… — тя беше права: чувствах се самотен. Осемнайсет-деветнайсетгодишните не общуваха с по-малките, а макар да имаше доста ученици на моята възраст и дори по-малки (включително и един дванайсетгодишен кльощав хлапак, за който се шушукаше, че имал коефициент на интелигентност 260), те бяха водили толкова защитен живот, грижите им бяха толкова глупави и чужди за мен, че сякаш говореха на някакъв език, който бях учил в прогимназията, но междувременно бях забравил. Живееха при родителите си, вълнуваха ги неща от рода на „крива на успеха“, изучаване на италиански в чужбина и летни стажове в ООН; побесняваха, ако запалиш пред тях цигара; бяха сериозни, добронамерени, с неувредена психика и напълно незрели. С тях можех да общувам точно толкова, колкото и с осемгодишните от близкото начално училище.

— Виждам, че си избрал френски. Клубът на изучаващите френски се събира веднъж седмично, в един френски ресторант на Юнивърсити Плейс. А във вторник ходят в „Алианс Франсез“ и гледат френски филми. Струва ми се, че това може да ти достави удоволствие.

— Може би — ръководителят на френската катедра, един възрастен алжирец, вече бе говорил с мен (беше ме стреснал, отпускайки голямата си, силна ръка върху рамото ми, бях подскочил, като че ли някой ме нападаше) и ми бе казал без излишни предисловия, че водел семинар, в който би се радвал да взема участие и аз, на тема „Корените на съвременния тероризъм, от Фронта за национално освобождение и войната за независимост на Алжир“ — ненавистно ми беше съзнанието, че сякаш всички учители знаеха кой съм и разговаряха с мен, видимо направили предварителните си проучвания, за „трагедията“, както се изразяваше преподавателката ми по европейско киноизкуство, госпожа Лебовиц („Наричай ме Рути“). И госпожа Лебовиц ме преследваше да се запиша в киноклуба, след като бе прочела есето, което бях писал за „Крадци на велосипеди“; също така беше изказала предположение, че може да ми бъде интересно в клуба по философия, в който ежеседмично се водиха дискусии по, както каза тя, Големите въпроси.

— Ъъъ, може би — бях отвърнал учтиво.

— Е, ако съдя по есето ти, бих казала, че си привлечен към това, което бих нарекла, по липса на по-добро определение, „сферата на метафизиката“. Към въпроси от рода на това защо добрите хора трябва да страдат — продължи тя, докато аз я гледах безизразно. — И произволна ли е съдбата. Есето ти се занимава не толкова с кинематографичните аспекти на произведението на Де Сика, колкото с фундаменталния хаос и несигурност на света, в който живеем.

— Не знам — казах аз в настъпилото неловко мълчание. Наистина ли бях посветил есето си на тези въпроси? Всъщност „Крадци на велосипеди“ дори не ми беше харесал (не ми бяха харесали и „Кес“, „Чайка“ или „Люсиен Лакомб“, както и останалите крайно потискащи чуждестранни филми, които бяхме гледали в часовете на госпожа Лебовиц).

Госпожа Лебовиц се взира в мен толкова дълго, че се почувствах неудобно. После нагласи очилата си с яркочервени рамки и каза: