Читать «Щиглецът» онлайн - страница 311

— Е, повечето от нещата, с които се занимаваме в часовете по „Европейско кино“, са доста тежки. Затова си мисля, че ще ти бъде приятно да вземеш участие в някои от моите семинари за специализанти в областта на киноизкуството. „Американски комедии от трийсетте години“ или дори „Нямо кино“. Занимаваме се с „Кабинетът на доктор Калигари“, но също и с много филми с Бъстър Кийтън, много Чарли Чаплин — нали разбираш, също хаос, но представен така, че не въздейства заплашително. Жизнеутвърждаващи работи.

— Може би — отвърнах аз. Но нямах никакво намерение да се обременявам и с най-дребната допълнителна работа, колкото и жизнеутвърждаваща да беше. Защото — почти от мига, в който бях успял да вляза в подготвителния курс — измамният прилив на енергия, благодарение на който успях да се преборя със зъби и нокти да бъда приет — внезапно пресъхна. Щедрите обещания на учебната програма изобщо не ме вълнуваха; нямах никакво желание да полагам повече от абсолютно необходимите условия. Единственото, което ми трябваше, беше да избутам някак до края.

Съответно и ентусиазмът, с който ме бяха посрещнали преподавателите, постепенно отстъпи място на примирение и някакво смътно, безучастно съжаление. Не търсех предизвикателствата, не развивах способностите си, не разширявах познанията си, не се възползвах от многото възможности, които ми се предлагаха. Или, за да използвам деликатния израз на Сузана, не успявах да се адаптирам към програмата. Всъщност, колкото повече срокът напредваше, а преподавателите ми започваха да се държат все по-резервирано и в тона им започваше да се прокрадва нотка на упрек („по всичко личи, че предлаганите възможности на академично ниво не успяват да подтикнат Тиодор да полага по-големи усилия“), аз започвах все повече да се съмнявам, че единствената причина да бъда допуснат до обучение по тази програма е била „трагедията“. Някой в канцеларията бе обърнал внимание на кандидатурата ми, беше я показал на административния директор, о, Господи, горкото дете, жертва на тероризъм, дрън, дрън, дрън, училището има своя отговорност, колко места ни останаха, как мислите, ще успеем ли да намерим едно за него? Почти сигурно бях съсипал живота на някой достоен за такова образование гений от Бронкс — на някой лузър, свирещ на кларинет, когото сигурно продължаваха да бият, за да му вземат домашното по алгебра, и щеше да свърши като продавач на билети в някоя будка, вместо да преподава механика на флуидите в Калифорнийския технологичен институт, защото бях му отнел полагащото му се по право място.

Беше ясно, че е била допусната грешка. „Тиодор взема много рядко участие в клас и като че ли няма никакво желание да отделя за обучението си повече внимание от необходимия минимум“, беше писал моят преподавател по френски в унищожителния си доклад за средата на срока, който — в отсъствието на контролиращ отблизо образованието ми възрастен — не бе видян от никой освен от мен. „Надяваме се, че неуспехите му ще го подтикнат да докаже способностите си, за да може да се възползва от положението си през втората половина на срока“.