Читать «Четвъртият гроб под краката ми» онлайн - страница 172

— Чарли, макар че съм поласкана, напълно и тотално поласкана, не мога да те лекувам. Това би било в разрез с етичния ми кодекс.

— Майната му на кодекса. Намери си нов кодекс. Не мога да посещавам никой друг, без да се опитат да ме затворят. — Стиснах зъби и казах: — Мрачен жътвар, Джем.

Тя почти се изкиска от удоволствие.

— Не, познавам някого. Обещавам, че всичко ще бъде наред.

— Заклевам се, в минутата, в която изкарат усмирителната риза, ще зачеркна името ти от коледния си списък.

— Имаме сделка — каза тя с доволна усмивка на лицето. — Но, ако те сложат в усмирителна риза, може ли да те снимам? Знаеш, за научни цели?

— Не и ако си цениш кожата.

Тя си дръпна ръцете.

— Това е злобно.

Повдигнах вежди.

— Като се забъркаш с жътваря, получаваш косата.

— Не носиш коса наистина.

— Не е това въпроса.

* * *

Преди да се приберем, накарах Куки да ме закара до манастира. Зората едва се бе показала на хоризонта, но това бе важно. Куентин трябваше да знае, че ще бъде добре. Че ще бъде безопасно да излезе. Трябваше да свали този товар от плещите си.

Бяхме посрещнати от много строго изглеждаща игуменка и не можех да не се зачудя какви ли квалификации трябват, за да се превърне във висша майчина фигура. Явно злобен смъртоносен поглед бе необходимост, но какво друго? Грубост? Алгебра за напреднали?

Отново ни заведе в кухнята, когато сестра Мери Елизабет доведе Куентин. Изглеждаше полузаспал в пижамата си, а косата му бе поскъсена, но все още стигаше до раменете му. Той се втурна в обятията ми, после осъзна, че бях ранена.

— Съжалявам — каза, жестовете и изражението му бяха искрени. Той надяна слънчевите си очила и посочи превръзката на ръката ми. За щастие ножът едва бе закачил ръката и страната ми. — Какво стана?

— Същото, което и на теб, само че на обратно. Други хора, които бяха обладани, ме нападнаха, но исках да знаеш, че вече си в безопасност. Всичко е наред. Повече няма да дойдат за теб. Създанието, което причини всичко това, беше убито.

Облекчение премина през него и го поведох към масата, за да седне.

— Добре ли си тук? Удрят ли те през ръцете с линия или нещо подобно? Чувала съм, че монахините така правят.

Игуменката прочисти гърлото си. Очевидно и тя познаваше жестовете.

— Записахме го на училище — каза сестра Мери Елизабет, едва удържайки вълнението си. — В училището за глухонеми в Санта Фе. През седмицата ще живее там, после ще си идва вкъщи за уикендите.

Куентин далеч не изглеждаше толкова въодушевен. Стисна устни.

Наведох се към него.

— Съгласен ли си с това? — Когато той сви рамене, попитах сестрата: — Ще се прибира у дома за уикендите?

Тя се усмихна.

— Тук. — Сложи ръка върху неговата. — Ще идва тук, докато не му намерим по-постоянен дом. О! — Погледна ме. — А може да остава и при теб от време на време, ако искаш.

— С удоволствие — казах. Хвърлих поглед през рамо към Куки. — Имам чувството, че Амбър ще иска да научи жестомимичния език.

Куки кимна и ми отправи замечтано изражение.

— Очарователен е.

Когато предадох със знаци казаното от нея на Куентин, той се изчерви и благодари кротко, само че го изговори, гласните му звуци бяха насечени, а гласът му бе дълбок и нежен.