Читать «Четвъртият гроб под краката ми» онлайн

Даринда Джоунс

Четвъртият гроб под краката ми

Чарли Дейвидсън #4

Глава 1

Само две неща в живота са сигурни.

Познай кое от тях съм аз.

Чарли Дейвидсън, жътвар на души

Седях, гледайки канала „Купи от вкъщи“ заедно с мъртвата ми леля Лилиан и се чудех какъв ли би бил животът ми, ако не бях изяла цяла кутия „Шоколадова терапия на Бен и Джери“ със заливка от мока лате. Вероятно същия, но беше нещо, върху което да се замислиш.

Сутрешното слънце се процеждаше през щорите и прорязваше със светлина тялото ми, преобразявайки ме в супер готин ефект на черно-бял филм. Тъй като животът ми определено бе поел към тъмната страна, черно-белият филм пасваше. Щеше да пасва още повече, ако не бях облечена с долнище от пижама с „Междузвездни войни“ и лъскаво потниче, което гордо заявяваше „Земните момичета са лесни“. Но просто нямах енергия тази сутрин, за да се преоблека в нещо не толкова неуместно. От няколко седмици имах летаргични проблеми. И изведнъж се бях оказала с агорафобия. Откакто мъж на име Ърл ме изтезава.

Беше гадно.

Изтезаването. Не името му.

Моето име, от друга страна, беше Шарлот Дейвидсън, но повечето хора ме наричаха Чарли.

— Може ли да говоря с теб, тиквичке?

Или тиквичка, едно от многото галени имена, включващи есенни плодове, с които леля Лилиан настояваше да ме нарича. Леля Лил бе починала някъде през шейсетте години, а аз можех да я виждам, защото бях родена като жътваря на души, което в общи линии значеше три неща. Първо, можех да общувам с мъртвите — онези починали, които не бяха преминали отвъд след смъртта си — и обикновено го правех редовно. Второ, бях супер-дупер ярка за онези в спиритичната реалност и гореспоменатите мъртъвци можеха да ме видят от всяка точка на света. Когато бъдеха готови да преминат, можеха да го направят през мен. Което ме води до три — аз бях портал от земното измерение до онова, което мнозина наричаха Рай.

Имаше още малко повече — включително неща, които предстоеше да науча самата аз — но това бе основната същност на работата ми. Онази, за която всъщност не ми плащаха да върша. Освен това бях и частен детектив, но и тази работа не плащаше сметките. Или поне не напоследък.

Обърнах глава върху облегалката на дивана към леля Лил, която всъщност ми беше пралеля от страната на баща ми. Слаба, възрастна жена с меки сиви очи и бледосиня коса, тя беше облечена с обичайното си одеяние, тъй като мъртвите рядко сменяха дрехите си: кожена жилетка върху широка рокля с флорални мотиви и колие от мъниста, ансамбълът свидетелстваше за разцвета й през шейсетте. Освен това имаше любяща усмивка, която беше извита малко надолу. Но това ме караше да я обичам още повече. Имах слабост към откачалки. Не бях сигурна как се вписваше роклята, имайки предвид, че беше толкова дребничка — приличаше на пилон с рухнала отгоре му палатка, насъбрана около крехките й хълбоци — но коя бях аз, че да я съдя?

— Абсолютно можеш да говориш с мен, лельо Лил. — Опитах да се изправя, но осъзнах, че всякакво движение би изискало усилие. Бях стояла на дивана два месеца, възстановявайки се от онова нещо с изтезаването. После се сетих, че съдовете за готвене, които чаках цяла сутрин, щяха да са следващи по телевизията. Леля Лил със сигурност щеше да разбере. Преди да успея да кажа нещо, вдигнах пръст, за да я сложа на пауза.