Читать «Четвъртият гроб под краката ми» онлайн - страница 171

Ако шокът ми не се е проявил и този път, щях да ида в Холивуд. Ама че скапаняк. Татко и чичо Боб бяха заети да гледат встрани — навсякъде другаде — но нямаше начин всичко да се размине толкова лесно. Животът не беше тесте карти, което магически да се подреди. Освен ако животът не се казваше Дейвид Копърфийлд.

Това беше. Щях да си кръстя живота. В минутата, в която измислех име за дивана ми, който може и да се, а може и да не се казва Сигорни Уивър, щях да си кръстя живота. Сега вече имах нещо, за което да живея. И имах да взимам решение, голямо решение. Кое име би обхващало всичко в живота, всеки аспект на несигурност, красота и сюрреализъм, и срещите с откачени хора? Трябваше да говори за възходите и паденията на живота, като например да си твърде разорен за ежедневното мока лате. Ако преживеех това, щях да преживея всичко.

След още няколко минути на разговор, от който главата ми започна да пулсира, капитанът и специален агент Карсън си тръгнаха, но не и преди един последен поглед. Агент Карсън се усмихна. Капитанът ме изгледа така, сякаш наистина, наистина, наистина искаше да стигне до дъното на участието ми в нещата. Това не можеше да е добре.

Обърнах се към чичо Боб, докато чакахме документите за изписването.

— Всичко това е прекалено спретнато. Твърде подредено. Ще разберат, че няма начин да се е случило така, както изглежда, а не искам да се забъркваш в неприятности.

— Спретнато? — попита татко. — Подредено? Точно така го харесват, тиквичке. Всичкото, увито с панделка. Довери ми се, това значи по-малко бумащина, а това винаги е хубаво. — Татко ми помогна да се изправя. — Уредих да пуснат пак телефоните в офиса. И накарах жената на Сами да изчисти мястото. — Той беше твърдо решен да се преместя обратно в офисите над бара.

— Та, как си? — попитах, преструвайки се, че не ми пука.

Усмивка озари очите му въпреки това.

— Добре съм. Изглежда в края на краищата нямам рак. — Огледа се наоколо, после прошепна с явно страхопочитание в гласа: — Имаш ли нещо общо с това?

Опитах се да се усмихна.

— Не, татко. Нямам такава сила.

— Просто… — Той наведе глава. — Просто имах рак на панкреаса.

Думите му изпратиха пронизваща болка през сърцето ми.

— Направиха всеки познат на човечеството тест и се оказа, че го имах. После, след като ти разбра, след като ме докосна в офиса… е, изглежда е изчезнал.

— Кога съм те докоснала?

— Сръчка ме в гърдите с показалец, когато ме обвиняваше, задето стрелях по теб.

О, вярно. Само ми се щеше да можех да правя готини работи като това.

— Не съм била аз, татко. Но се радвам.

— И аз се радвам — каза той примирително. Не ми повярва нито за минута.

Джема влетя като вихрушка на метамфетамини.

— Е? — попита тя, гледайки от чичо Боб към татко, към Куки и накрая към мен. — Какво стана този път?

След дълъг момент на размисъл, казах:

— Добре, ще приема да ходя на сеанси, но само при теб.