Читать «Четвъртият гроб под краката ми» онлайн - страница 159

Цял екип бе изпратен на мястото, а заедно с тях дойдоха и снимачни екипи и сума ти репортери. Почти се почувствах зле за госпожа Лоуел. Това със сигурност щеше да опетни имиджа й, без значение колко невинна бе в това престъпление. Но когато чичо Боб й каза, че тялото на Харпър е било намерено, твърдата черупка, в която се бе затворила, се пропука. Шокът й бе толкова силен, толкова опустошителен, че почти се превих на две от болката й. Наистина я е било грижа за Харпър. Нямаше как да се отрече.

А също така знаех, че няма нищо общо със смъртта на това момченце или с последвалото му прикриване. Изненадата й бе напълно истинска.

Арт прие тежко смъртта на Харпър. Затвори се в стая на горния етаж, но дори дебелите стени на имението на семейство Лоуел не можеха да спрат вълните на агония, които се изливаха от него.

А аз стоях скрита в банята, борейки се за въздух сред парченцата на разбитото семейство. Страданието им едва сега започваше, и въпреки че все още не ми бе разрешено да се видя с господин Лоуел, усещах болката му да се лее надолу по стълбите като тежка мъгла.

— Не мога повече да остана тук.

Обърнах се към Харпър. Тя стоеше, гледайки през прозореца на банята, наблюдавайки как работниците разкопават земята, а дузина полицаи обграждат отцепения с лента район.

— Трябва да си вървя, докато още мога — казах аз.

Не можех да усещам емоциите на починалите така, както на живите, не и докато не преминат отвъд, но мъката по лицето й говореше достатъчно. Тя вдигна поглед към втория етаж и осъзнах, че се тревожи за Арт.

— Влюбен е в теб — казах аз.

Тя ме погледна изненадано, преди тъжна усмивка да извие устните й. Наистина беше красива.

— Той ми каза, че сте поддържали връзка.

Тя кимна.

— Да. Поддържахме връзка през цялото време. Няколко пъти дори летя до острова, за да ме види.

— Защо никога не сте се събрали наистина? — попитах.

— Направихме го. Донякъде. Когато се върнах, Арт настоя да се оженим, но не можех да превъзмогна факта, че според обществото бяхме брат и сестра. Нараних го толкова много, когато казах, че искам да изчакаме.

— Съжалявам. — Семейството беше толкова важно. Ако научих нещо в последните три дни, това бе то.

Харпър тръгна към мен с целеустременост в очите и след един последен поглед към Арт, тя премина отвъд. Не видях болката или страха, които бе преживяла през всичките тези години. Не видях тормоза й или кошмарът, които бе преживяла през времето си в лудницата. Това, което видях, бе как баща й я вдига и я носи на раменете си, докато тя сочеше пътя през дърветата зад къщата. Видях кучето й, голдън ретривър на име Спот, който ближеше пръстите на краката й, докато тя не можеше да издържи повече на гъделичкането. И видях първия път, когато Арт я бе целунал. Тя бе в гимназията, гледайки го да играе баскетбол. Той беше ударен и бе в съблекалнята. Тя побърза да го види. Ахна, когато го видя опънат на носилка. Почти припадна, когато видя странната издутина на пристегнатата му отстрани ръка, костта, опитваща се да пробие плътта.