Читать «Четвъртият гроб под краката ми» онлайн - страница 158

— О, да, по дяволите, тръгвам си. В минутата, когато Харпър ни покаже гроба, изчезвам.

— Значи това е всичко — каза Харпър, примирявайки се със смъртта.

Обърнах се, за да я погледна.

— Толкова съжалявам, че почина, скъпа.

— През цялото време ли го знаеше? Че бях мъртва?

— Да. Такава ми е работата.

— Значи никой друг не може да ме види? Аз съм… аз съм призрак?

— Боя се, че е така. Но можеш да минеш през мен, когато си готова. Семейството ти те чака от другата страна. Майка ти. Баба ти и дядо ти. Толкова ще се радват да те видят.

Тя кимна.

— Знам. Мисля, че през цялото това време съм знаела, че ме очакват. — Гласът й се прекърши. — Чудя се колко ли дълго съм била мъртва.

— Ами, ти дойде да ме видиш преди два дни, но госпожа Бийчър знаеше, че те няма от повече време. Така разбрах, че тя го е направила. Но психотерапевтът ти каза, че последно те е видял в кабинета си преди две седмици. Значи трябва да е станало…

— Това е. — Тя се загледа замислено. — Имах сесия с доктор Роланд и му разказвах за пътуването си. Той ме попита какъв цвят е куфарът ми и изведнъж всичко се върна. Дюи, който убива онова момче. Госпожа Бийчър, която го слага в онзи червен куфар. — Тя прикри уста. — Какъв човек би го направил? Живя с нас близо две десетилетия. Как може да не сме знаели?

— И аз бях потресена, когато разбрах, че е замесена. Мисля, че е много добра в заблуждаването на хората.

Спряхме до говорителя на входа.

— Каквото и да правиш — казах на чичо Боб, — не поръчвай тако. Много са чувствителни по този въпрос.

Той кимна, показа значката си и каза:

— Отворете портата. Имам заповед.

И портата се отвори. Просто така. Без пазарлъци или уговорки. Трябваше да стана истинско ченге. Сигурно плащаха повече.

Госпожа Лоуел ни посрещна на стълбите пред къщата, както и синът й, Арт. Беше облечен в хубав костюм с вратовръзка, а и госпожа Лоуел беше излъскана. Носеше дълга вечерна рокля и перли. Очевидно бяхме прекъснали вечерните им планове.

— Сега пък какво? — попита тя, когато се измъкнах от джипа на Чибо.

Той забърза напред, за да се намеси.

Въпреки парцалките си, изглеждаха притеснени. Останах с впечатлението, че бяха спорили, преди да се появим.

— Госпожо Лоуел, имаме информация за изчезнало дете. Няма го от около две десетилетия и вярваме, че е погребано в имота ви.

Тя изсумтя, възмутено.

— О, за…

— Бившата ви икономка — казах аз, прекъсвайки тирадата й, преди да се е разпалила, — го е погребала тук, знаейки, че никой няма да търси в имота ви. Защо да го правят? Момчето е било от Пералта.

Тя направи пауза и ме изгледа така, сякаш си бях изгубила ума. Погледнах от нея към Арт, знаейки, че той ще приеме тежко смъртта на Харпър.

— Може ли да влезем вътре? — попитах го аз.

— Не мога да се свържа с Харпър — каза той и ни махна да влезем с чичо Боб. — Не ми е връщала обажданията повече от седмица. Говорили ли сте с нея?

Преглътнах буцата в гърлото си.

— Това е другата причина, заради която сме тук.

* * *

Два часа по-късно се криех в банята на семейство Лоуел, когато екипът по изравянето извади от земята червен куфар. Беше точно там, където бе казала Харпър, под част от градината, за която Дюи се бе грижил повече от двадесет години. За разлика от госпожа Бийчър, действията на Дюи говореха за угризения и разкаяние.