Читать «Четвъртият гроб под краката ми» онлайн - страница 161

Той кимна.

— Ще дойда за нещата ти този уикенд.

Веждите на агент Карсън се повдигнаха от интерес.

— Перфектно. Ще донеса папките следващата седмица, ако е удобно?

— Звучи ми като план — казах аз, вмъквайки се в патрулната кола. Татко искаше да ме откара у дома. Можех да усетя намеренията му ясно във въздуха, желанието му да бъде с мен, но това бе торта, която трябваше да изям на малки хапки. И все пак се замислих за Харпър. Спомените за баща й, без значение от безразличието на мащехата й. Имах чувството, че някой ден с татко отново ще бъдем най-добри приятели.

Погледнах обратно към Карсън.

— Как върви работата с банковия обир?

Чичо Боб й се ухили.

— Занимавате се с банкови обири? Това не е ли против етичния кодекс на ФБР?

Тя се ухили.

— Какво? Има етичен кодекс? Никой не ми е казал. — Подаде ми визитката си. — А този случай се превръща в по-заплетен, отколкото се надявах, но определено беше права за вътрешния човек. Сега остава да го докажем. — Кимна към визитката. — Използвай това, ако чуеш още нещо.

Намигнах й, след това затворих вратата, преди още някой да е дошъл неочаквано и да е разбил сърцето ми.

* * *

Куки се обади на път за вкъщи. Вдигнах и казах:

— Никакъв чугун в къщата. Никога.

— Разбрано. Записвам си на бележка. Как беше?

— Изтощително. А госпожа Лоуел не е точно чудовището, което си представях.

— Може би и Денис не е.

— Сериозно?

— Добре, спирам. Уведоми ме, ако имаш нужда от нещо. Като например пакет с лед.

Подскочих стреснато.

— Да не каза шило за лед?

— Не.

— Защото не трябва да има и никакви шила за лед в къщата. Никога.

— Разбрано. Записвам си на бележка.

Полицаят, който мълчеше по целия път до вкъщи, слава на боговете, ме остави до входната врата. Отправих му най-благодарната усмивка, на която бях способна, после поех в търсене на дълъг, горещ душ и силна чаша кафе. Но, естествено, щом излязох от патрулката, бях поразена от всякакви мрачни емоции, които се бях научила да асоциирам с мрачни хора. Груби хора. Обладани хора.

Понечих да се върна обратно в колата, когато чух английски акцент от сенките близо до мен.

— На твое място не бих го направил.

Чудесно. Беше новият ми приятел от старата страна. Знаех си, че този ден мина твърде добре. Животът ми беше в опасност само два пъти. Тези неща обикновено се случваха по три.

Полицаят погледна назад към мен.

— Наред ли е всичко, госпожице Дейвидсън?

Толкова исках да му кажа истината, но нямаше какво да стори, а жена му щеше да е в също толкова голяма опасност, в каквато бях и аз, тъй че вместо това казах:

— Да, благодаря.

Затворих вратата и гледах как потегля. Омраза, толкова чиста, че пулсираше, се завихри около мен. Можех да усетя наблизо поне четири от чудовищата, вероятно пет, промъкващи се в сенките, изплашени от светлината, въпреки че бяха предпазени от човешка плът.

Англичанинът излезе от тъмнината, за да застане до мен.

— Добро момиче — каза той, а аз се зачудих какъв ли бе необладаният англичанин в реалния живот. Със сигурност се обличаше добре. Но това не беше той. Това беше измамник, слуга от ада. Демон. Извих пръсти до ханша си, но Хедеши ме спря отново. — И кучето си недей вика. Ще свърши зле и за двете ви.