Читать «Четвъртият гроб под краката ми» онлайн - страница 157

— Трябва да спреш да мислиш като човек — каза Ейнджъл.

— Не помагаш. Иди да доведеш Рейес.

— Тук съм — каза Рейес от ъгъла. — Гледам как ти сритват задника. Отново.

Плътната му черна роба се развя около мен, като въобще не помагаше за внезапния порив на морска болест. Това определено беше безтелесният Рейес. Семейство Бийчър не можеха да го видят.

Когато хватката на Дюи се изплъзна за частица от секундата, казах на Рейес:

— Направи нещо.

— Може ли да й счупя врата?

— Не.

— Може ли да счупя неговия врат?

За това трябваше да се замисля.

Госпожа Бийчър се бе насочила към мен с тиган в готовност.

— Трябва… да спасиш… Фред и Барбара — казах. С ръцете на Дюи около врата ми звучах като анимационен герой. Факт, който не можеше да е трогателен. Сериозно, колко дълго щеше да остави това да продължава?

— Опитвам се да те оставя да откриеш силите си.

— Майната им на силите ми. Направи нещо.

Рейес се дематериализира и се материализира отново до мен. Чух песента на острието му; после хватката на Дюи се отпусна, изражението му премина в изненада и той падна на земята. Рейес бе прекъснал гръбнака му, макар че щеше да отнеме известно време на докторите да го осъзнаят. Нямаше да има външна травма. Рейес го беше разрязал отвътре.

Госпожа Бийчър спря, цялото й лице изобразяваше шок.

— Госпожо Бийчър — казах аз, кашляйки и пръскайки слюнки, — пуснете този тиган на момента.

Глава 19

Когато животът ти поднесе лимони, кажи:

„Лимони? Какво друго имаш?“

Стикер на кола

Чичо Боб се появи по някое време и повика екип следователи, още щом пристигна в къщата на семейство Бийчър и ме видя да се боря с госпожа Бийчър. Тая жена беше много по-силна, отколкото изглеждаше. Рейес продължаваше да чака да й прекърши гръбнака, а Ейнджъл продължаваше да ми повтаря да спра да мисля като човек, каквото и да значеше това, по дяволите.

След като видях как чичо Боб я прикова към земята — образ, който щях да ценя вечно — дадох показания пред него; после той ме откара до имението на семейство Лоуел. Харпър беше на задната седалка, все още потънала в удивление. Две патрулни коли ни следваха, а още един детектив от отдела на Чибо беше на път към мястото. Семейство Лоуел щяха да бъдат скандализирани.

Все още не бях сигурна кой бе извършвал тормоза — госпожа Бийчър или Дюи по заръка на госпожа Бийчър — но в крайна сметка нямаше никакво значение. Никой от тях нямаше да може да го прави повече.

Чичо Боб сложи ръка върху моята.

— Сега просто им кажи, че Дюи ти е казал къде е тялото на момченцето, нали?

— Казваш го така, сякаш не съм го правила хиляди пъти — казах аз, свивайки се от звука на собствения си глас. Странно беше какво причиняваше смачканият ларинкс на полутоновете.

— Знам. Съжалявам, тиквичке.

— Всичко е наред. Харпър каза, че си спомня къде е куфарът. На единственото възможно място. Дюи започнал нова градина, когато се върнали. Трябва да е там.

Той се обърна към мен с притеснено изражение.

— Няма да е красива картинка, скъпа. Ако имаш нужда да си тръгнеш…