Читать «Сълзите на жирафа» онлайн - страница 66

Маа Макутси доби изненадан вид.

— В Ботсуана никой не стреля. Ние сме цивилизована страна.

Те замълчаха за миг и се загледаха как хората се залавяха с утринните си дела. В седем часа вратата на дома на Бадуле се отвори и оттам излезе едно момче, облечено с отличителната униформа на училище „Торнхил“. То спря за миг пред къщата, нагласи презрамките на училищната си чанта и после продължи по пътеката, която водеше към предната врата. След като излезе, зави наляво и закрачи към пътя.

— Това е синът — каза маа Макутси, като снижи глас, макар че момчето изобщо не би могло да я чуе. — Той има стипендия за училище „Торнхил“. Умно момче с много красив почерк.

Чичото явно се заинтригува.

— Да запиша ли това? — попита той. — Мога да водя записки за всичко, което се случва.

Маа Макутси понечи да му обясни, че това няма да е необходимо, но размисли. По този начин той щеше да си има занимание, а и това нямаше да навреди на никого. Затова чичото написа на късче хартия, което извади от джоба си:

„Момчето на Бадуле излиза къща в 7 ч. и тръгва училище пеш.“

Той й показа написаното и тя кимна.

— От теб би излязъл много добър детектив, чичо — каза му и после добави: — Жалко, че си прекалено стар.

Двайсет минути по-късно господин Бадуле излезе от къщата и отиде до кланицата. Отключи я и влезе вътре заедно с двамата помощници, които го чакаха под едно дърво. Няколко минути след това единият помощник, вече облякъл престилка, цялата оплескана с кръв, излезе с голяма метална тава, която изми под една чешмичка отстрани на сградата. След това се появиха двама клиенти — единият дойде пеш, а другият слезе от микробус, който паркира до сергията.

„Клиенти влизат магазина — написа чичото. — После излизат, носят пакети. Вероятно месо.“

Той пак показа написаното на племенницата си, която кимна одобрително.

— Много добре. Много полезно. Но ние се интересуваме от жената — каза тя. — Скоро ще дойде време и тя да направи нещо.

Чакаха още четири часа. После, малко преди дванайсет, когато в колата, напечена от слънцето, стана непоносимо задушно и горещо и малко преди маа Макутси да се вбеси от постоянното протоколиране на чичо си, те видяха как маа Бадуле се появява зад къщата и отива към гаража. След това тя се качи в очукания мерцедес и излезе през портата на заден ход. Това беше знак за чичото да запали колата и да последва на прилично разстояние мерцедеса, който се отправи към града.

Маа Бадуле караше бързо и чичото с мъка успяваше да не изостане със стария си остин, но все пак не я изпуснаха и още бяха след нея, когато тя влезе в алеята пред една къща на улица „Ниерере“. Те минаха бавно покрай къщата и я видяха как излиза от колата и се отправя към сенчестата веранда. После великолепната градинска растителност, неимоверно по-буйна от жалките папаи в къщата до кланицата, я скри от погледите им.

Но това беше достатъчно. Те завиха зад ъгъла и чичото паркира колата под едно дърво от другата страна на улицата.